Първа част тук.

Какво имаме в крайна сметка в една ситуация на конфликт: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Еврика!

Да, има! Има такъв начин! И разковничето се състои в начина на мислене и изразяване. Да започнем оттам, че в една подобна ситуация идеята не е „да бъдеш нахранен“ или „да нахраниш“, идеята не е да критикуваш, колкото да излееш насъбраните негативни емоции и просто да „полееш“ другият с тях, идеята не е да обереш „мръсотията“ на другия.

Идеята е да се разберете. Идеята е да се срещнете и да се чуете, с надеждата да се приемете и евентуално дори да намерите компромисно решение, което да удовлетвори и двете страни.

Как може да се случи това? Като конфронтираме.

Конфронтацията – колко страшно! Или пък може би не?

Интересно е как всъщност хората се притесняват, да не кажа, че дори страхуват от тази дума и я избягват, още повече самото действие. Само по себе си това е парадоксално, аз лично не мога да разбера как може да се страхуват от нещо, което би могло да им помогне, а да не се притесняват да викат, крещят и да се обиждат. Не е ли много по-напрягаща една ситуация, в която хората не се чуват и комуникацията протича под формата на обиди, обвинения, заплахи? Ситуацията отминава, но нали тези думи остават, както и огорчението и обидата от тях. Или както гласи една българска поговорка: „Казана дума, хвърлен камък!”

Може би тук би било добре да кажа няколко думи за конфронтацията, за да разруша този мит по отношение на това колко „страшна“ е тя.

И така – конфронтацията е конструктивен начин, по който можем да заявим нуждите си, да се отстоим, да споделим чувствата си и да отправим послание към другия, така че той да може да ни чуе. Посредством конфронтацията ние не оставаме пасивни по отношение на поведение, което ни засяга и пречи, паралелно с това се опитваме да се обърнем към другия по начин, по който няма да засегнем личността. Защо това е важно? Защото, ако нашите послания са неконструктивни и засягащи личността, то единственото, което бихме могли да направим, е да задействаме максимално съпротивите на другия и вместо той да ни чуе, ще предизвикаме обратния ефект – рискът от това да се затвори и да ни бойкотира е много голям, както и от това да започне да отрича, да започне да се оправдава и дори да прави напук.

Представете си, че вие сте на негово място (или се сетете за ситуация, в която подобно нещо се е случило и на вас) – някой ви крещи, обижда ви, заплашва ви. Как ще се почувствате? Предполагам, че не е много приятно. А чувате ли нещо въобще?

Агресия – това вече е страшно!

В този случай бихме могли да кажем нещо общоизвестно – агресията поражда агресия. Ако някой ви удря, едва ли ще стоите безпристрастно и ще гледате. В един момент ще се защитите, предполагам. Същото важи и за словесната битка. Ако някой ви „налага” с думи, колкото и търпеливи да сте, в един момент ще „избухнете” и вие (няма как да не отбележа, че всяко правило има изключение, с което бих искала да кажа, че все пак има хора, които не биха реагирали – такива, които владеят самоконтрола си до съвършенство, защото са обучени на това и имат възможността да „преформулират” ситуацията в ума си или такива, които поради особености на психичното функциониране не проявяват твърде висока критичност и адекватност към случващото се).

Така е устроен човек. Такива ситуации събуждат много „задрямали” психични конфликти, биха могли да препратят към стари травматични преживявания и да провокират някои дефицити и особености. Дори чисто на физично ниво човек усеща тази агресия – като болка в гърба, като буца в гърлото, като сълзи в очите; адреналинът му се повишава, възможно е и кръвното да се покачи, пулсът се ускорява, гласът се променя, кожата почервенява, може и да се изпоти, стойката на тялото се променя.

Елементи на конфронтацията

Конфронтацията има няколко основни компонента или по-точно – правила. В нея е важно да говорим с Аз-послания. Какво означава това? Чрез Аз-посланията ние говорим за себе си – за нашите мисли и преживявания, поемаме своята отговорност, а не я приписваме на другия с назидателното „Ти, ти!“. Конфронтацията е отправена към конкретно поведение, а не към личността, тоест причината тя да се провежда е, защото поведението на човека Х. по някакъв начин ни касае и ние не сме съгласни с него. С други думи, ние не слагаме етикет на личността и не отричаме нея.

За да бъде ефективна конфронтацията е важно да изразим своите чувства в нея (хората се свързват едни с други през чувствата и преживяванията си) – тоест, ако искаме да достигнем до другия и той да разбере защо за нас е толкова важно нещо да се промени, е препоръчително да обясним как конкретното негово поведение и действия ни карат да се чувстваме, какво влияние оказват върху нас.

При конфронтирането е необходимо да говорим с факти – да посочим конкретната ситуация, за която става въпрос и да се придържаме към нея, а не да се връщаме назад във времето в търсене на доказателства или както казват възрастните хора: „От сто кладенеца вода да носиш“. Важно е да назовем нуждата си и да обясним, защо промяната във въпросното поведение е важна за нас.

Конфронтацията акцентира върху взаимодействието между хората.

Не е важно да се „отсъди” кой прав, кой крив. Не това е целта на конфронтирането. И е важно да го помним. Конфронтирайки, ние трябва да имаме ясната идея какво искаме да постигнем и защо го правим.

Владеенето на умението за конструктивно конфронтиране ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

Следва продължение

Нека разгледаме няколко обичайни ситуации на конфликт:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Или пък следната ситуация:

Майката вика на дъщеря си: „Наказана си!!! Повече няма да излезеш навън! За кой породен път се повтаря това? Кога ще научиш, че вечерният ти час е 9:00 часа! Пак не се съобразяваш. Може ли грам да не мислиш?“ Дъщерята: „Ти не си добре! Аз да не съм на 10 години? Всички се прибират в 10:00. Само аз трябва да се излагам, защото майка ми е параноична! Заради теб няма да имам никакви приятели.“ Майката: „Край! Това беше, утре да си тук в 7 часа!“

Сещам се за още една:

С. към Б., който му е колега:

-Направи ли онзи рапорт, за който ти казах вчера?
-Не
-Защо?
-Не ми остана време.
-Нали ти казах, че трябва да ги комбинираме с моя и да ги предам днес. Пак ще стане като миналия път и ще изтървем сроковете.
– Миналият път не сме ги изтървали.
-Не, не сме, защото аз писах и твоя.
– Добре де, ще се справим и сега.
– Както и да е, всеки път едно и също.

След диалога С. отива на бюрото си и гневно рита кошчето.

И за още една:

В. към съпруга си П.: „Писна ми да ходя всеки път след теб, като след малко дете. Един път няма да свършиш нещо като хората.“ П: „Какво пак си недоволна?“ В: „Колко пъти те помолих да прибереш покупките и като се преобличаш да си прибираш дрехите?“ П: „Не разбирам, аз съм си ги прибрал – ей там са в скрина. И покупките прибрах“ В: „Боже Господи, ти сляп ли си? Чорапите ти се валят на дивана, а покупките си оставил върху плота. Всеки път е така, почваш нещо и не го довършваш. Не стига, че върша всичко, ами и след теб трябва да вървя, двойна работа ми отваряш.“ П: „Вечно си недоволна, няма угодия“ и сърдито излиза от стаята.

Кой прав, кой крив?

Спирам дотук, защото се сещам за още много такива ситуации. А вие? Вероятно да? Ситуации, в които някой е недоволен. Ситуации, в които някой е направил нещо „погрешно“. Ситуации, в които някой е обиден. Ситуации на конфликт. Ситуации, в които има незадоволени нужди. Ситуации, в които някой е неразбран. Ситуации, наситени с чувства на яд, разочарование и гняв. Ситуации, в които няма среща. Ситуации, в които някой е критикуван. Ситуации, които носят неприятно усещане и напрежение.

Защо са толкова неприятни? Как мислите, за коя от двете страни са по-неприятни – за този, който критикува или за критикувания? Според мен и за двете страни.

Малко са хората, за които се сещам, да не кажа, че почти няма такива, които да обичат да бъдат критикувани или както много често се казва на жаргон да бъдат „нахранени“ и „насолени“. Защо ли? Ами защото не е приятно, особено, когато посланието отсреща създава усещането за провал и предизвиква мисълта, че всъщност нещо не е свършено добре, не си се справил и още по-лошо, ако те навява на идеята, че за нищо не ставаш.

Това може да бъде много болезнено и в същото време разрушително. От една страна накърнява егото на човека – той би могъл да остане с усещането за несправяне и недооцененост. От друга страна, в него възниква питането как всъщност го вижда другият и би могъл да реши, че мнението му относно него не е особено добро. Разбира се, начинът, по който се възприема едно подобно послание, зависи много от особеностите и темперамента на личността, от спецификата на психичното функциониране. Възможно е човек да го отнесе изцяло към себе си – тоест, ако пред нас стои един перфекционист, за който е важно нещата винаги да са изрядни, то едно такова „обвинение” определено ще повиши съпротивите му и ще провокира защитно поведение.

Ако въпросният индивид е с по-занижена самооценка и непрекъснато изпитва несигурност, то подобно послание би го накарало да се затвори още повече и да засили себевъзприемането му за „несправящ” се.

Възможен е и другият вариант – ако индивидът е ориентиран към това да търси причините за неуспехите и несправянето си навън и ги приписва на ситуацията, другите и т.н., то би могъл да реши, че всъщност другите са виновни и недооценяват усилията му, че го дебнат или нещо подобно.

Малко са и хората, които обичат да са в другата позиция – позиция на неразбраност, усещане за пренебрегнатост и игнориране на собствените им нужди. Особено неприятно е, когото става въпрос за поведение на близък човек и когато това поведение е обичайно повтарящо се.

Какво имаме в крайна сметка: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Следва продължение