Хвани ме, ако можеш

Хвани ме, ако можеш – една игра, позната под различни форми: криеница, гоненица и т.н.; една игра, която често играем в живота, макар и под различни модификации; една игра, която често ни кара да се чувстваме неудовлетворени и нещастни дори, да се съмняваме във всеки, всичко и в себе си дори, но от която, като че ли не можем да се откажем или пък, ако го направим, става бавно и трудно.

Сещате ли се кога за последно сте я играли?

Каква е основната цел на играта? Да не бъдеш „прецакан“! Да не бъдеш „хванат“! Задавали ли сте си въпроса защо това е толкова важно? Какво ще се случи, ако ни „хванат“? Защо на хората им е толкова трудно да си признаят? Да направят първата крачка – да кажат, когато са обидени; да споделят, когато са щастливи; да се извинят, когато грешат; да признаят, когато са безпомощни и не могат да се справят? Каква е причината непрекъснато да прехвърляме топката и да очакваме инициативата да дойде от другите? Каква е причината да се крием и криейки се от другите, успяваме ли да се скрием от себе си?

Да не бъдем уязвими – ако ни „хванат“, се показваме такива, каквито сме, а не такива, каквито искаме да ни виждат. Има нещо мистериозно и неизвестно в преследването, в играта на гоненица – отговорността не е в нас, контролът е в бягащия (или поне така си мисли този, който бяга). Гонещият е прекалено зает пък да гони и също рядко си дава сметка какво губи в тази ситуация – прекалено концентриран и запален „да хване другия“. И така до безкрай.

Да си затвърдим вярванията, че няма никой, който да може да ни хване?

Че другите не са такива, каквито искаме и очакваме да са?

Какво се случва много често, ако играете дълго време на гоненица – изморявате се! Ако в началото играта е носела удовлетворение и приятно изживяване, то после като че ли преживяването далеч не е такова. Напротив – освен уморително, става и досадно, неприятно, а усещането за празнота и при двете страни е голямо – да преследваш вятъра, да искаш да могат да те хванат, но всячески да усложняваш нещата.

Май накрая писва. И играта спира. И като че ли няма доволни от ситуацията. Като че ли резултатът е само затвърждаване на основните вярвания и нагласи – „другият не може да ме хване“ и съответно „аз не мога да хвана другия“. Сякаш тази гоненица е едно доста самотно начинание. Като че ли никой не осъзнава, че това да бъде „хванат“ всъщност зависи от него. Може би първо трябва да изчезне преживяването, че всъщност си хванат. Или пък да дойде осъзнаването, че да си хванат не е нещо, което непременно е свързано с неприятни последици и изживявания. Че всъщност трябва да бъдеш „хванат“, за да може да има истинска среща с другия, защото такава би била невъзможна някак си, ако хората са непрекъснато в защитна или нападателна позиция. Няма как да можем да се чуем, да се разберем, да се доверим, ако непрекъснато сме в очакване на нещо лошо.

Ако някога осъзнаете, че сте влезли в тази игра, може би ще е добре да се запитате какво получавате от нея, но, което е още по-важно, да помислите какво всъщност губите. Дали загубите не са повече от печалбите? Дали бягаме от другия или от собствените си страхове и трудности? Можем ли да бъдем номади цял живот? И в крайна сметка – как се чувстваме от това?

Share Button

Личностовите разстройства при токсичните лидери

Пишейки за Харвард Бизнес Ревю, екзекютив коучът Манфред Ф.Р. Кетс де Врайс твърди, че изненадващ процент от лидерите имат някакъв вид личностово разстройство.

Авторът добавя, че психичното здраве на лидерите има директно и основно влияние върху морала и структурата на работната среда. Токсичните лидери създават неблагоприятна работна среда. Нещо повече – особеностите на този тип личности могат да поставят бизнес плана, системите и дори цялата организация в риск.

Повечето лидери биха имали полза от вида себеанализ, фасилитиран от екзекютив коуча, настоява Кетс де Врайс. Дори психично здравите биха могли да покажат някои от отличителните характеристики, отнасящи се към личностовото разстройство. Авторът обяснява как екзекютив коучовете, съчетаващи психотерапия с теория на мениджмънта, могат да помогнат на лидерите да разпознаят капаните на личностовото им функциониране и да развият по-полезни поведенчески модели.

Авторът описва четири от основните личностови разстройства сред мениджърите и съветва как най-добре да се справим с тях.

1. Нарцисистът

Според Кетс де Врайс патологичният нарцисизъм е най-разпространената дисфункция, която може да бъде открита сред младшите мениджъри. Той обяснява, че всеки показва някаква степен на нарцисизъм (всички имаме нужда от малко от него, за да оцелеем), но твърде много е опасно и често води до преследване на властта на всяка цена.

Разпознаване на нарцисиста

Нарцисистите са обикновено чаровни и съблазняващи характери. Кетс де Врайс обяснява, че нарцисистът е „всичко друго, но не и цвете“. На пръв поглед изглеждат приятелски настроени, уверени и лесни за комуникиране.

Но отвъд повърхността се открива лошо чувство сред подчинените на нарцисите и оплакване от липса на реципрочност.

Нарцисистите са склонни към прибързани самостоятелни решения. Статията дава пример как нарцисистите сменят локацията на главния офис с по-скъпо луксозно място, наемат си корпоративен самолет и започват драстичен план за разширяване – всичко на свой собствен ход.

Много нарцисисти разделят света на тези, които са с тях, и тези, които са против тях, като последните са определени като злодеи.

Коучинг на нарцисиста

Въпреки грандиозността им дълбоко в себе си нарцисистите са изключително раними и чувствителни. Дисфункциите им произтичат от неадекватността на детските чувства. Според Кетс де Врайс по-важно е да се изгради ново самочувствие, отколкото да се пречупи старото такова.

Веднъж след като доверието е изградено, може да се започнат „дребни конфронтации на дисфункционални поведения“. Когато нарцисистите придобият самоувереност, те ще имат повече желание да споделят светлината на прожекторите.

Нарцисистите, които успяват да покажат по-реалистични образи, трябва да продължат да бъдат поддържани с по-продължителен контакт.

екзекютив коучовете

  2. Биполярно разстройство

Кетс де Врайс обяснява, че има различни степени на биполярно разстройство (маниакална депресия), но и тези, които са с дори относително леки форми, могат да се отчуждят от приятели и колеги.

Разпознаване на биполярното разстройство

Страдащите от биполярно разстройство изглежда, че нямат емоционално равновесие. Те са склонни към нестабилност в емоционалното състояние и колегите могат да се чувстват сякаш непрекъснато се борят с потушаването на емоционални пожари.

Въпреки това те могат да са енергични и атрактивни, когато са на висота.

Примерът за биполярно разстройство в статията е за биполярен със заразителен ентусиазъм и в същото време имащ умението да привлича хората към себе си – нещо, което допринася за първоначалния успех на фирмата.

Коучинг на страдащите от биполярно разстройство

За екзекютив коучовете, изправени пред биполярни клиенти, справянето с главния проблем е най-добрият подход, присъединявайки към работата семейството и колеги на клиента.

Дискусията с екипа може да помогне на страдащия да разбере как и защо поведението му ги притеснява. Редовната психотерапия и медикация подпомагат стабилизирането на състоянието.

3. Пасивно-агресивен

Пасивно-агресивните не харесват да се отстояват. Те избягват конфронтацията и могат само индиректно да изразят негативните си чувства. Пасивната агресивност е поведение, научено в детството. Повечето хора с такова поведение са израснали в семейства, където честната комуникация на заявяване на желанията е била забранена.

Разпознаване на пасивната агресивност

Пасивно-агресивните изглежда сътрудничат, но всъщност скришно възпрепятстват –  пропускат срокове или закъсняват.

Кетс де Врайс обяснява: „Те възнамеряват да използват отлагането, неефективността и забравянето, за да се избегнат изпълнението на задълженията.“

Те трябва да потиснат чувствата си, когато са наясно с деструктивното си поведение.

Пасивно-агресивните често се чувстват гневни на тези, които са на власт, но не могат да обяснят тази враждебност по открит, здрав начин.

Коучинг на пасивно-агресивния

Най-ефективната тактика е да окуражим гневния да конфронтира пасивно-агресивното си поведение.

Обикновено самочувствието на този тип личности е ниско и трябва да се изгради през познаването на силните им страни и да им се помогне да се упражняват да бъдат по-директни. Също така е полезно да се изучават семейните динамики и да се помогне на страдащия да разбере корените на поведението си.

4. Емоционално несвързаните

Емоционално несвързаните или „алекстимиците‘“(от гръцки „няма думи за емоции“), са буквало мислещи –  показват малко въображение и обикновено са неспособни да опишат или дори да разпознаят собствените си чувства. Също така намират за трудно да разпознаят емоциите на останалите и изпитват страх от тези емоции.

Разпознаване на емоционалната несвързаност

Емоционално несвързаните хората имат склонност да вършат нещата сигурно, да казват нещата, които се очаква да кажат, и да останат в сянка. Тези черти означават, че те иматтенденция да достигат мениджърски нива в по-големи, бюрократични организации. Липсва им динамичност и креативност. Също така харесват живота и работата да бъдат предсказуеми. Следователно алекстемиците могат да възпрепятстват прогреса и промяната.

Както може да се очаква, емоционално несвързаните имат слаби умения за комуникация и обикновено се борят, за да успеят да мотивират останалите. Също така страдат от физически прояви на емоционалните им реакции (психосоматика) – главоболия, напрежение и стомашни болки и др.

Коучинг на алекстимика

Справянето с всякакви неотложни междуличностни и комуникационни проблеми на работното място трябва да бъде първата предприета тактика. Даването на лесни съвети, които да бъдат следвани, може да направи работния им живот по-лесен и ще им помогне да изградят доверие към процеса на коучинг.

Веднъж след като доверието бъде спечелено, следващата стъпка е да се научи страдащият да разпознава и вербализира емоционалната си болка. Други техники включват релаксация и хипноза, която може да помогне на страдащия да се справи със стресиращите ситуации.

Кетс де Врайс заключава: „Мениджъри, които се провалят в това да разпознаят своите ирационални страни, са като кораби, насочени към айсберг, забравящи, че най-голямата опасност лежи под повърхността.“

Успешният мениджър не се страхува от себеанализа си, способен е да разпознае своите слабости и желае да ги превъзмогне. Екзекютив коучът може да бъде фасилитатор в този продължителен процес.

Източник: https://www.leadershipreview.net/personality-disorders-toxic-leaders

Share Button

Залата с изкривените огледала или защо психолог?

Какво е необходимо за решаването на проблем? Зависи от проблема. Всеки проблем си има своето решение. Да, така е, но за да се вземе дадено решение е необходимо да се направи оценка на проблема, да се обмислят възможните алтернативи и една друга важна част – да се проследят причините за произхода му, за да може да се предотврати повторение.

Имам проблем…

Какво правим, когато имаме проблем? Обикновено търсим мнението на някой близък или познат, на роднина, споделяме и очакваме съвет. И това е нещо съвсем естествено и нормално. Тогава се появява въпросът защо е нужно да ползваме услугите на психолог? Та нали като цяло е същото. Дали ще споделиш с психолог или с приятел – каква е разликата? Повечето хора не виждат какво по-различно биха могли да чуят от психолога и обикновено следват логиката: „Нали близките са тези, които ни мислят най-доброто, на които можем да разчитаме и които ни познават най-добре? Тогава кой би могъл да ни даде по-адекватен и правилен съвет от тях? Защо да даваме пари на някой, който върши нещо, което можем да получим и безплатно?“

Да, факт е – близките ни (приятели, роднини, семейство) наистина са хората, които би трябвало да ни познават най-добре (или поне образа, който те са си изградили за нас или който ние сме им показали), на които разчитаме, които ни помагат и вероятно са тези, които ни мислят най-доброто. Дали обаче те са хората, които винаги могат да ни дадат най-адекватен съвет? Дали те са тези, които винаги знаят какво е наистина добро за нас?

Емоционални натрупвания

При взаимоотношенията ни с някого (приятел, партньор, колега, роднина) между нас се зараждат множество взаимодействия, свързани с различни емоции и чувства, които във времето се натрупват и оставят своите следи, изграждат определени нагласи и очаквания, превръщат се в част от основата на определен тип междуличностна връзка и в основата на един образ, който изграждаме.

Всички тези преминали интеракции обаче си остават там, както и чувствата, и емоциите, свързани с тях. Естествено взаимоотношенията не винаги текат гладко. Понякога хората ни разочароват, понякога ни подвеждат, обиждат и т. н., и това би могло да бъде причина временно (или за постоянно) да ги обезценим. Понякога близките ни правят за нас неща, които ни карат да ги преживяваме и определяме като „богове“, и често пъти това води до идеализацията им. При комуникацията ни с тях всички тези минали преживявания, макар и скрити, понякога забравени, понякога простени или надценени, си остават там и по почти незабелязан начин си дават своето отражение, без дори да съзнаваме това.

В общуването си с другите (в това число и с близките), когато изказваме мнение, даваме съвет или оценка, ние се уповаваме на миналия си опит, на това, през което вече сме преминали, на чувствата, които вече сме изживели. Същото правят и близките ни. Когато имаме проблем и когато очакваме съвет от тях, обикновено това, което правят, е да ни дадат съвет, базиращ се на нещо сходно, през което са преминали, което е свързано с техния преживелищен опит. Това естествено е свързано и с определени чувства. Тоест, освен чрез конкретните действия и насоки, те ни съветват и през чувствата, които са изживели, както в конкретната ситуация, така и в ситуации с нас самите.

Доколко това е обективно, пък и дори ефективно спрямо нашия проблем? Дали когато близък наш приятел се идентифицира с нас в дадена ситуация и ни дава съвет през неговия преживелищен опит, това означава, че това е най-правилното решение за нас? Дали когато приятелите ни казват, че сме прави, ние наистина сме прави или просто това е отговор, който получаваме, защото те са наясно, че го очакваме? Направете си експеримент и проверете сами.

зала с изкривени огледала

Един и същ образ?

Това е, както когато всяка сутрин ставаме и се поглеждаме в огледалото – образът винаги е един и същ. Да, понякога може да бъде по-намръщен, по-усмихнат или замислен, но той винаги е еднакъв. И всъщност това е и нашето очакване – ставайки и поглеждайки се в огледалото, независимо от настроението ни, независимо от всичко, да видим познатото отражение, нашето собствено лице такова, каквото го познаваме. Това е и очакването ни към приятелите ни и комуникацията с тях. Това вероятно е и тяхното очакване по отношение на нашите нужди – да бъдат като огледалото вкъщи – независимо от всичко, образът като цяло да бъде един и същ.

Къде е „тънката червена линия“?

И ето тук е тънката червена граница – между приятеля и психолога. Психологът не се чувства натоварен с очакванията, с които е натоварен приятелят. Когато търсим помощ от психолог, обикновено подозираме, че „нещо не е наред“, че въпреки еднаквия образ, който виждаме всеки ден, нещо в него сякаш е различно. Дали  защото по-често този образ е усмихнат или защото по-често е намръщен, без реално да знае защо? Или пък просто защото винаги е толкова еднакъв? И тук идва мястото на ролята на психолога – обективно и безпристрастно да бъде наше отражение, поемайки риска и отговорността това отражение понякога да бъде изкривено, да не ни хареса и да не е такова, с каквото сме свикнали и искаме да видим.

Влизали ли сте в зала с огледала, които показват отраженията изкривени? В някои от тях се виждаме смешни, в други глуповати, в други изглеждаме почти страшни, в четвърти почти не можем да се познаем. Всички тези изкривявания обаче произлизат от нашия образ и всички те са част от нашия образ. Крайният резултат зависи от ъгъла на отражение. Огледалото вкъщи показва винаги от един и същ ъгъл, дори и да сменим мястото му.

Зала с изкривени огледала

Огледалата в залата показват от всички възможни ъгли, с всички възможни дефекти, които имаме (понякога хиперболизирани) или бихме могли да имаме (страхуваме се да имаме). Понякога това ни забавлява, друг път ни натъжава, а понякога ни помага, защото разкрива пред нас неподозирани наши образи и ни дава друга перспектива, за която дори не сме подозирали, но във всеки случай тя винаги е различна от онзи константен и сигурен образ, който имаме и въпреки който не можем да се отърсим от усещането, че „нещо не е наред“.

От вас зависи в кое огледало ще изберете да се огледате, когато имате проблем.

Share Button

Конфронтирането като терапевтичен инструмент

Втора част тук.

Конфронтирането е умение, което ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

конфронтиранетоКонфронтирането всъщност е един много мощен терапевтичен инструмент. То е едно от „оръжията” на редица терапевтични програми за лечение на зависимости; използва се в групите за личен опит, в когнитивно-поведенческата терапия и т.н. Всъщност, оказва се, че не малка част от хората, които имат някакви психични проблеми и трудности, имат сериозни затруднения в конфронтирането.

Причината за това е, че конфронтирането, както вече многократно споменахме, е пряко обвързано с емоционалните преживявания на хората, с техните чувства. А повечето хора се въздържат да говорят за чувствата си или не го правят по конструктивен начин. От друга страна това са и особености, наложени от културата и възпитанието ни. Сетете се колко пъти сте чували „безценния” съвет: „Не трябва да показваш как се чувстваш! Дори да ти се плаче, стискай зъби! Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това.” Също така не малка част от хората не знаят как всъщност да изразят негативните си чувства по начин, който да не бъде деструктивен или себеразрушителен.

Именно затова конфронтирането е толкова силно и въздействащо. Защото то позволява на хората да изведат от себе си натрупаните чувства по „добър” начин, в конкретната ситуация, „тук и сега”. По този начин се предотвратява внезапното и понякога неадекватно „избухване” в резултат на натрупване и невъзможност за разтоварване на напрежението. И ако се заловим за споменатото вече изречение „Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това!“, бихме могли да кажем , че всъщност по-страшното е, именно когато другите не знаят.

Вероятността да разберат чувствата ни в момента и дори да се идентифицират с тях е много по-голяма, отколкото да разберем и да си обясним факта защо някой избухва от нищото или за нещо дребно, или защо просто ходи като буреносен облак, без да обелва дума, или защо когато (уж) всичко е „наред”, той плаче или пък се държи неадекватно. Това е много по-объркващо и всъщност „включва” защитите на другия. И тъй като повечето хора все още не са развили умението „четене на мисли” (макар и някои упорито да вярват в това),  то в главата им започват да се разиграват редица сценарии, които нямат нищо общо с реалността и това само повече угнетява положението.

Не трябва да забравяме, че хората си приличаме по това, че макар и уникални, всички ние изпитваме едни и същи чувства, тоест въпреки различията си можем много по-добре  да се свържем едни с други и да намерим общо именно през чувствата.

Нека използваме един от посочените примери по-горе, за да онагледим как точно би изглеждала една конструктивна конфронтация.

Да пробваме!

Заявяване по неконструктивен начин:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, че вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Конфронтиране по конструктивен начин:

И. към сестра си В.: „В., вчера си взела чантата ми, без да ме питаш. Това се е случвало и друг път. Не ми е приятно и не ми харесва, когато ми взимаш чантата, без да ме попиташ и да се съобразиш с мен. Това ме ядосва и обижда, защото чантата е моя, а така не мога да я използвам, когато искам. Имам нуждата/бих искала, когато имаш намерение да я взимаш, да ме предупреждаваш предварително.“ В: „…“

Това е един от възможните варианти И. да заяви позицията и несъгласието си, без да обижда сестра си. Както забелязвате, обаче коментарът на В. остава отворен. Може би се чудите защо. Защото нейният коментар и нейната реакция не са в наш контрол. Ние няма как да предвидим какво ще каже В. Тя може да приеме конфронтацията и макар да не ѝ е приятно това, което чува, да успее да разбере пропуска в поведението си и да се опита да го промени, съгласявайки се с предложението на сестра си или пък давайки друга алтернатива. В. обаче може и да отхвърли казаното от сестра ѝ и да не се съгласи.

Правото да не се съгласиш

Не бива да забравяме, че в конфронтирането участват двама души и всеки има право и основание на своите реакции. Ние не можем да променим другите. И. не може да промени В. Може да промени себе си и своето поведение. Може да направи своя избор как да комуникира и по какъв начин да се отстои. Всъщност това е, което всички ние можем да направим.

В наш контрол и сила е собственото ни поведение и ние можем да бъдем отговорни за него, а не за това на останалите. Конфронтацията ни помага за това. Тя не е рецепта, която задължително ще промени другия. Има риск да бъдем отхвърлени. Това е правото на другия. Конфронтирането обаче е нашето послание, че сме тук и границите ни са нарушени и ги пазим. Избирайки конфронтацията като начин за заявяване и отстояване, увеличаваме неимоверно шанса си да бъдем чути. Но нека не обясняваме повече, предлагаме ви да пробвате и сами да се уверите, а после, ако искате, можете да споделите.

Share Button

Промените и общуването като причини за употреба на вещества

В предишни две статии (тук и тук) говорихме за няколко причини тийнейджърите да употребяват наркотици и алкохол: желанието им да се впишат в нова или избрана от тях среда, емоционалната болка и секса. Сега ще се спрем на други две възможни причини: промените и общуването.

Промените в живота

Промените в живота на тийнейджърите – като преместване на ново място за живеене, развод, пубертет, смяна на училища – често пъти могат да бъдат време на катаклизми, които могат да подтикнат много деца да потърсят утеха в алкохола и наркотиците.

Тийнейджърите, чиито родители им обръщат по-малко внимание, е по-вероятно да употребяват наркотици
Шестият годишен доклад Teens Today разкрива, че тийнейджърите в гимназията, чиито родители обръщат най-малко внимание на промени като пубертета или промени в училището, са в 42% по-висок риск да имат високорисково поведение, включително употреба на алкохол и наркотици, ранна сексуална активност и опасно шофиране. Само 18% от тийнейджърите, чиито родители им обръщат най-много внимание, се захващат с подобни рискови дейности.

Тийнейджърите, чиито родители им обръщат внимание, са по-спокойни
Тийнейджърите, чиито родители не обръщат внимание на промените в живота им, е два пъти по-вероятно да съобщават за ежедневен стрес, а също е два пъти по-вероятно да съобщават, че са депресирани и им е скучно. Проучване показва, че стресираните или депресирани тийнейджъри е по-вероятно да посегнат към алкохола и наркотиците.

Какво могат да направят родителите?

•    Обръщайте още повече внимание на поведението на детето си по време на и след промени като:
–    преминаване от основното училище в гимназията;
–    преместване в друг град;
–    развод на родителите;
–    сериозно заболяване на член от семейството.
•    Засилете наблюдението и общуването по време на такива периоди.
•    Опитайте се да не се изгубите в собствените си нужди по време на големи промени.
•    Насърчавайте открития диалог със своя тийнейджър за неговите преживявания.
•    Редовно отделяйте време, за да оставате насаме с детето си, за да засилвате връзката си и да се забавлявате заедно.

промените

Общуването

Много тийнейджъри употребяват алкохол и наркотици, за да превъзмогнат своята несигурност, за да свалят гарда и да се почувстват социално уверени с другите хора. Някои виждат ходенето на купони като начин веднага да се свържат с група деца, обединявайки се с тях срещу правилата на училището, работата и родителите.

Наркотиците осигуряват незабавно „влизане“ в това, което може да изглежда като желана социална група
Децата, които употребяват алкохол и наркотици може да изглеждат „готини“ на вашия тийнейджър, а употребата на вещества заедно с тези деца може да осигури лесен начин за присъединяване към тази група.

Наркотиците могат да накарат тийнейджърите да се чувстват наистина отворени един към други и свързани помежду си
Децата водят безкрайни разговори за всичко, когато са употребили и може да повярват, че наркотиците са им необходими, за да постигнат такова взаимодействие с другите.

Наркотиците дават на тийнейджърите нещо за правене
Колко пъти сте чували децата си да казват „Скучно ми е?“ Наркотиците дават на тийнейджърите нещо за правене, което често пъти не изисква пътуване до друго място или твърде много пари – просто тихо, спокойно място за шляене.

Какво могат да направят родителите?

•    Насърчавайте детето си и му помагайте да общува с приятели на обществено място, вместо в нечий празен дом.
•    Намерете дейности на детето си, чрез които да общува в здравословна, сигурна и наблюдавана среда.
•    Ако тийнейджърът ви си е поканил група приятели, намерете причина да останете наблизо или да се отбивате често (но не прекалявайте, иначе те няма да искат да идват в дома ви). По-малко вероятно е тийнейджърите да пият или да взимат наркотици, ако знаят, че могат да бъдат заловени всеки момент.
•    Ако детето ви отива на купон, поискайте да ви се обади по средата на вечерта (определете какви ще бъдат последствията, ако не го направи). Вие също можете да му се обадите. Ще бъде по-малко вероятно то да се напие, ако знае, че трябва да проведе разбираем разговор с вас или ако знае, че вие можете да му се обадите по всяко време.
•    Определете вечерен час и налагайте спазването му.
•    Когато тийнейджърът ви се прибере след вечер навън с приятели, погледнете го в очите, подушете дрехите и косата му и го попитайте как е минала вечерта му.
•    Ако очаквате тийнейджърът ви да се прибере, след като сте си легнали, накарайте го да ви събуди (или си нагласете аларма за вечерния му час), погледнете го в очите, подушете дрехите и косата му и го попитайте как е минала вечерта му.
•    Ако детето ви ще преспива в дома на приятел, обадете му се на стационарния телефон там точно преди или след вечерния му час.
•    Ако усетите, че тийнейджърът ви е пил или употребявал наркотици, проведете разговор с него на следващата сутрин, когато вече е трезвен.

Източник

Share Button

Ситуациите на конфликт и конфронтацията

Първа част тук.

Какво имаме в крайна сметка в една ситуация на конфликт: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Еврика!

Да, има! Има такъв начин! И разковничето се състои в начина на мислене и изразяване. Да започнем оттам, че в една подобна ситуация идеята не е „да бъдеш нахранен“ или „да нахраниш“, идеята не е да критикуваш, колкото да излееш насъбраните негативни емоции и просто да „полееш“ другият с тях, идеята не е да обереш „мръсотията“ на другия.

Идеята е да се разберете. Идеята е да се срещнете и да се чуете, с надеждата да се приемете и евентуално дори да намерите компромисно решение, което да удовлетвори и двете страни.

Как може да се случи това? Като конфронтираме.

конфронтациятаКонфронтацията – колко страшно! Или пък може би не?

Интересно е как всъщност хората се притесняват, да не кажа, че дори страхуват от тази дума и я избягват, още повече самото действие. Само по себе си това е парадоксално, аз лично не мога да разбера как може да се страхуват от нещо, което би могло да им помогне, а да не се притесняват да викат, крещят и да се обиждат. Не е ли много по-напрягаща една ситуация, в която хората не се чуват и комуникацията протича под формата на обиди, обвинения, заплахи? Ситуацията отминава, но нали тези думи остават, както и огорчението и обидата от тях. Или както гласи една българска поговорка: „Казана дума, хвърлен камък!”

Може би тук би било добре да кажа няколко думи за конфронтацията, за да разруша този мит по отношение на това колко „страшна“ е тя.

И така – конфронтацията е конструктивен начин, по който можем да заявим нуждите си, да се отстоим, да споделим чувствата си и да отправим послание към другия, така че той да може да ни чуе. Посредством конфронтацията ние не оставаме пасивни по отношение на поведение, което ни засяга и пречи, паралелно с това се опитваме да се обърнем към другия по начин, по който няма да засегнем личността. Защо това е важно? Защото, ако нашите послания са неконструктивни и засягащи личността, то единственото, което бихме могли да направим, е да задействаме максимално съпротивите на другия и вместо той да ни чуе, ще предизвикаме обратния ефект – рискът от това да се затвори и да ни бойкотира е много голям, както и от това да започне да отрича, да започне да се оправдава и дори да прави напук.

Представете си, че вие сте на негово място (или се сетете за ситуация, в която подобно нещо се е случило и на вас) – някой ви крещи, обижда ви, заплашва ви. Как ще се почувствате? Предполагам, че не е много приятно. А чувате ли нещо въобще?

Агресия – това вече е страшно!

В този случай бихме могли да кажем нещо общоизвестно – агресията поражда агресия. Ако някой ви удря, едва ли ще стоите безпристрастно и ще гледате. В един момент ще се защитите, предполагам. Същото важи и за словесната битка. Ако някой ви „налага” с думи, колкото и търпеливи да сте, в един момент ще „избухнете” и вие (няма как да не отбележа, че всяко правило има изключение, с което бих искала да кажа, че все пак има хора, които не биха реагирали – такива, които владеят самоконтрола си до съвършенство, защото са обучени на това и имат възможността да „преформулират” ситуацията в ума си или такива, които поради особености на психичното функциониране не проявяват твърде висока критичност и адекватност към случващото се).

Така е устроен човек. Такива ситуации събуждат много „задрямали” психични конфликти, биха могли да препратят към стари травматични преживявания и да провокират някои дефицити и особености. Дори чисто на физично ниво човек усеща тази агресия – като болка в гърба, като буца в гърлото, като сълзи в очите; адреналинът му се повишава, възможно е и кръвното да се покачи, пулсът се ускорява, гласът се променя, кожата почервенява, може и да се изпоти, стойката на тялото се променя.

Елементи на конфронтацията

Конфронтацията има няколко основни компонента или по-точно – правила. В нея е важно да говорим с Аз-послания. Какво означава това? Чрез Аз-посланията ние говорим за себе си – за нашите мисли и преживявания, поемаме своята отговорност, а не я приписваме на другия с назидателното „Ти, ти!“. Конфронтацията е отправена към конкретно поведение, а не към личността, тоест причината тя да се провежда е, защото поведението на човека Х. по някакъв начин ни касае и ние не сме съгласни с него. С други думи, ние не слагаме етикет на личността и не отричаме нея.

За да бъде ефективна конфронтацията е важно да изразим своите чувства в нея (хората се свързват едни с други през чувствата и преживяванията си) – тоест, ако искаме да достигнем до другия и той да разбере защо за нас е толкова важно нещо да се промени, е препоръчително да обясним как конкретното негово поведение и действия ни карат да се чувстваме, какво влияние оказват върху нас.

При конфронтирането е необходимо да говорим с факти – да посочим конкретната ситуация, за която става въпрос и да се придържаме към нея, а не да се връщаме назад във времето в търсене на доказателства или както казват възрастните хора: „От сто кладенеца вода да носиш“. Важно е да назовем нуждата си и да обясним, защо промяната във въпросното поведение е важна за нас.

Конфронтацията акцентира върху взаимодействието между хората.

Не е важно да се „отсъди” кой прав, кой крив. Не това е целта на конфронтирането. И е важно да го помним. Конфронтирайки, ние трябва да имаме ясната идея какво искаме да постигнем и защо го правим.

Владеенето на умението за конструктивно конфронтиране ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

Следва продължение

Share Button

Самотата и отчуждението – към какво могат да ни подтикнат?

Вече съм писала за това колко важно е да развиваме емоционалната интелигентност, както и социалните си умения. В динамичното време, в което живеем, често не успяваме да обърнем достатъчно внимание на себе си и на близките си. Не намираме време да говорим с децата си, да наблюдаваме процеса им на съзряване и промените, които се случват в и с тях. Понякога се оказва, че някак на сън са минали месеци и години. Нека това не прозвучи като упрек. Всеки родител прави най-доброто, на което е способен, за децата си.

Умението да общуваме ефективно, да разпознаваме собствените си емоции и тези на другите и да ги изразяваме, умението да се свързваме, себепознанието и добрата самооценка са важен фундамент за всяка една личност и се възпитават от ранна детска възраст. Те са и протективни фактори за социалната изолация и самотата.

Loneliness

Липсата на адекватни социални умения водят до отхвърляне на необходимостта отделният човек да се чувства част от някаква социална общност. Това показва, че отчуждените хора изпитват смущения в обуването, проявяват недоверие и страх и предпочитат да останат социално пасивни или в крайния си вариант – да се почувстват излишни. Тази негативна тенденция е свързана и с факта, че невъзможността за справяне с личните проблеми води до стремеж за тяхното елиминиране и бягство. Веднъж възникнал, подобен негативен ефект в общуването оказва негативно влияние върху цялостния процес на социална адаптация, провокира субективно усещане за самота, негативно възприемане на останалите хора, безсилие и дори желание за самоубийство.

Потребността да се свързваме с другите, да общуваме и да принадлежим към дадена група/групи е базисна за човека. Социалната ни природа ни подтиква да стоим на страна от самотата, да се страхуваме от нея, да правим всичко възможно, за да я избегнем. Вероятно няма нужда да споменавам, че да си сам и да си самотен са различни понятия и че човек може да се чувства самотен, дори да е заобиколен от множество хора. Това е защото самотата произтича от непълноценното общуване, от неспособността да се осъществи истински, автентичен, пълноценен контакт с другия. Самотата често се свързва с това да си неразбран. Когато човек дълго време се чувства неразбран, не намира подходящ начин да се свърже с другите, тогава е склонен да се почувства излишен, да изпита безсилие и оттам да се отчужди.

Не всички имаме еднаква потребност от общуване и свързване с другите, но всички я имаме и я реализираме под една или друга форма – чрез комуникация или творчество например. Изразните средства могат да бъдат различни, но те са форма на общуване със заобикалящата ни действителност.

Самотата има различни форми. Тя може да бъде чувствена (липса на чувствено общуване) или интелектуална (липса на духовно общуване). Във втория случай самотата се преживява като липса на  подходящ от гледна точка на интелектуални качества човек. Ето защо много гении са се чувствали самотни, неразбрани. Защото малко хора са били в състояние да споделят техните идеи.

За да избегне самотата, човек често прибягва до някои деструктивни решения, които временно облекчават ситуацията, но не я решават, каквито са употребата на наркотици и алкохол. От една страна, те успокояват напрежението, което произтича от изолацията, а от друга страна, могат да подпомогнат човека за момент да преодолее някои свои социални затруднения, както и сами по себе си да бъдат повод за осъществяване на социални контакти.

Много хора открито признават, че използват алкохол, защото от него се отпускат и преодоляват притеснението си от общуване. Има множество примери за творци, погубени от различни свои пороци, заради това, че са се усещали самотни и неразбрани. Тийнейджъри споделят, че са започнали да използват психоактивни вещества, защото са искали да влязат в дадена група и това е бил единственият начин, който са виждали.

Страхът и болката от това да си сам, неприет, неразбран са толкова силни, че често човек е склонен на всичко, за да ги избегне. В тези моменти трудно си даваме сметка, че решението на проблема е скрит в нас и че външните „патерици“ само го задълбочават. Употребата на психоактивни вещества е бягство от ситуацията, а не реално решение.

Именно по тази причина започнах с това колко важно е да работим с емоциите си, да се научим да ги разпознаваме и да си даваме сметка от какво е продиктувано поведението ни, за да не реагираме импулсивно и неадекватно. Важно е и да развиваме уменията си за общуване, за да успяваме да предаваме добре мислите и желанията си. Важно е да работим върху самооценката си, за да можем да отстояваме личните си граници и да не се поддаваме на провокации и манипулация.

Самотата не е съдба или нещо, над което нямаме власт. Самотата е избор.

Добре е да си напомняме, че когато тръгнем към другите и те тръгват към нас.

 

Share Button

Ситуации на конфликт – конфронтирам!

ситуации на конфликтНека разгледаме няколко обичайни ситуации на конфликт:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Или пък следната ситуация:

Майката вика на дъщеря си: „Наказана си!!! Повече няма да излезеш навън! За кой породен път се повтаря това? Кога ще научиш, че вечерният ти час е 9:00 часа! Пак не се съобразяваш. Може ли грам да не мислиш?“ Дъщерята: „Ти не си добре! Аз да не съм на 10 години? Всички се прибират в 10:00. Само аз трябва да се излагам, защото майка ми е параноична! Заради теб няма да имам никакви приятели.“ Майката: „Край! Това беше, утре да си тук в 7 часа!“

Сещам се за още една:

С. към Б., който му е колега:

-Направи ли онзи рапорт, за който ти казах вчера?
-Не
-Защо?
-Не ми остана време.
-Нали ти казах, че трябва да ги комбинираме с моя и да ги предам днес. Пак ще стане като миналия път и ще изтървем сроковете.
– Миналият път не сме ги изтървали.
-Не, не сме, защото аз писах и твоя.
– Добре де, ще се справим и сега.
– Както и да е, всеки път едно и също.

След диалога С. отива на бюрото си и гневно рита кошчето.

И за още една:

В. към съпруга си П.: „Писна ми да ходя всеки път след теб, като след малко дете. Един път няма да свършиш нещо като хората.“ П: „Какво пак си недоволна?“ В: „Колко пъти те помолих да прибереш покупките и като се преобличаш да си прибираш дрехите?“ П: „Не разбирам, аз съм си ги прибрал – ей там са в скрина. И покупките прибрах“ В: „Боже Господи, ти сляп ли си? Чорапите ти се валят на дивана, а покупките си оставил върху плота. Всеки път е така, почваш нещо и не го довършваш. Не стига, че върша всичко, ами и след теб трябва да вървя, двойна работа ми отваряш.“ П: „Вечно си недоволна, няма угодия“ и сърдито излиза от стаята.

Кой прав, кой крив?

Спирам дотук, защото се сещам за още много такива ситуации. А вие? Вероятно да? Ситуации, в които някой е недоволен. Ситуации, в които някой е направил нещо „погрешно“. Ситуации, в които някой е обиден. Ситуации на конфликт. Ситуации, в които има незадоволени нужди. Ситуации, в които някой е неразбран. Ситуации, наситени с чувства на яд, разочарование и гняв. Ситуации, в които няма среща. Ситуации, в които някой е критикуван. Ситуации, които носят неприятно усещане и напрежение.

Защо са толкова неприятни? Как мислите, за коя от двете страни са по-неприятни – за този, който критикува или за критикувания? Според мен и за двете страни.

Малко са хората, за които се сещам, да не кажа, че почти няма такива, които да обичат да бъдат критикувани или както много често се казва на жаргон да бъдат „нахранени“ и „насолени“. Защо ли? Ами защото не е приятно, особено, когато посланието отсреща създава усещането за провал и предизвиква мисълта, че всъщност нещо не е свършено добре, не си се справил и още по-лошо, ако те навява на идеята, че за нищо не ставаш.

Това може да бъде много болезнено и в същото време разрушително. От една страна накърнява егото на човека – той би могъл да остане с усещането за несправяне и недооцененост. От друга страна, в него възниква питането как всъщност го вижда другият и би могъл да реши, че мнението му относно него не е особено добро. Разбира се, начинът, по който се възприема едно подобно послание, зависи много от особеностите и темперамента на личността, от спецификата на психичното функциониране. Възможно е човек да го отнесе изцяло към себе си – тоест, ако пред нас стои един перфекционист, за който е важно нещата винаги да са изрядни, то едно такова „обвинение” определено ще повиши съпротивите му и ще провокира защитно поведение.

Ако въпросният индивид е с по-занижена самооценка и непрекъснато изпитва несигурност, то подобно послание би го накарало да се затвори още повече и да засили себевъзприемането му за „несправящ” се.

Възможен е и другият вариант – ако индивидът е ориентиран към това да търси причините за неуспехите и несправянето си навън и ги приписва на ситуацията, другите и т.н., то би могъл да реши, че всъщност другите са виновни и недооценяват усилията му, че го дебнат или нещо подобно.

Малко са и хората, които обичат да са в другата позиция – позиция на неразбраност, усещане за пренебрегнатост и игнориране на собствените им нужди. Особено неприятно е, когото става въпрос за поведение на близък човек и когато това поведение е обичайно повтарящо се.

Какво имаме в крайна сметка: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Следва продължение

Share Button

„Как мина денят ти?“

„Как си?“, „Как мина денят ти?“ – колко често чувате тези въпроси от хората около вас? А колко често успявате да отговорите, без да видите гърба на другия веднага след като ви е попитал или без да срещнете отегчения му поглед? Дали понякога не бъркаме загрижеността с въпроси, зададени от учтивост? А дали ние самите искаме да чуем чуждите отговори?

Защо престанахме да се интересуваме от другите? Защо диалозите се превърнаха в просто редуване на монолози? До какво води това?

Често приемаме умението да говорим като даденост. Умеем ли обаче да общуваме истински? Напоследък ми прави впечатление колко трудно се оказва да комуникираме ефективно. Особено ако със събеседника си имаме различни мнения по даден въпрос. В подобни ситуации или назрява конфликт, или следва отказ от продължаване на разговора. Както се казва – нещата се замитат под килимчето.

Представете си следната ситуация: прибирате се вкъщи пълни с впечатления и ситуации от изминалия ден и искате да ги споделите с човека до вас. Само изчаквате въпроса „Как мина денят ти?“ и започвате резюме на всички събития или поне на по-емоционално наситените. Хората имат нужда да споделят и то най-вече емоции. Имат нужда да бъдат видени и зачетени, имат нужда да изразят същността и чувствата си и имат нужда да почувстват, че някой го е грижа.

Какво обаче се случва, ако след чакания въпрос, човекът срещу вас прояви повече интерес към рекламите по телевизията, отколкото към историите ви? Следват неудовлетвореност и фрустрация. А когато това се повтаря често, започваме да си мислим, че нашите неща не са толкова важни. Спираме да споделяме един с друг и рутинно отговаряме на въпросите с „Добре“.

Но добре ли сме наистина? Тук много хора често отговарят: „Че на кой му пука как съм?“. Освен че го твърдят, те се чувстват и точно по този начин. Нечути, неразбрани, незачетени, неважни. Когато дълго време не говориш за вътрешния си свят, когато никой не се интересува какво има в него, тогава изобщо забравяш, че имаш такъв. Различаваш само две емоционални състояния – „Добре“ и „Зле“, или може би и „И по-добре съм бил“.

Да говориш за себе си е важно, но да получаваш въпроси е още по-ценно. Въпросите подбуждат към размисъл, а това води до нови прозрения. Човек открива себе си в комуникацията с другия. Ето защо е толкова важно да общуваме с околните. Но да общуваме истински, пълноценно.

За ефективната комуникация е важно активното слушане. А това означава да се потопиш изцяло в момента, да слушаш с интерес, да окуражаваш другия да говори, да задаваш въпроси, и най-важното – да не съдиш. Същността на нещата е да проявиш искрено любопитство към другия, добронамереност и уважение.

Факт е, че сме безкрайно различни. Имаме различни ценности, житейски опит, мироглед, а следователно и различни мнения по дадени въпроси. И това би могло да бъде чудесно, ако просто се опитвахме да разберем другия. Човекът до нас е цяла една нова вселена. Не сте ли любопитни какво има там?

Процесът обаче е двустранен. За да бъдем разбрани, трябва да сме склонни да говорим. Трябва да бъдем искрени, отворени към другия, толерантни и търпеливи. За да получим същото. Не твърдя, че е лесно. Но това си е умение, което се учи. Навик, който се изгражда. Трябва да се потрудим.

Често чувам изказвания от рода на „ Защо трябва да товаря другите с проблемите си?“ или „Не искам да те слушам. Имам си достатъчно неща на главата.“. Двете неща са тясно свързани. Това е като двама да тръгнат на път, носейки една тежка торба. Днес ще поноси единият, а когато се измори, другият ще го отмени. Слушайки другия, ние сваляме малко товар от плещите му. След това ще бъде негов ред да носи. Това е съвсем метафорично. Но за това сме все пак – да си помагаме. Да се отменяме. Да се насърчаваме. От другото полза няма.

Всеки иска да значи нещо за някой. Да бъде важен. Да бъде уважаван. Да бъде обичан. Но какво е готов да даде? Запитайте се какво реално давате на другите и след това преценете какво заслужавате да получите. Балансът е важен, както и справедливостта.

„Как мина денят ти?“Попитайте искрено: „Как мина денят ти?“

 

 

 

 

 

Share Button