По пътя на промяната

Промяната е гадно нещо. Няма значение каква е. Може да е толкова незначителна, колкото да свалите 5 килограма или толкова голяма, колкото да решите да предприемете лечение за зависимостта си.

Всъщност промяната е шанс за нещо по-добро.

Отделете малко време и помислете за една област от живота си, която искате да промените. Това може да бъде всичко – вашето тегло, употребата на алкохол, кариерата, бракът ви или каквото и да е друго в живота ви. Вероятно много от вас имат доста опции.

Сега, когато имате тема, какво се случва с вас? Някои могат да чувстват надежда и радост, докато мислят за промяната, докато други могат да се чувстват уплашени, колебливи, объркани или комбинация от тези. Каквото и да изпитвате е напълно нормално. Безпокойството, страхът и дори радостта могат да бъдат естествен отговор на плаването в неизвестното. И плаването в неизвестното изисква временно пребиваване извън сигурността.

Има обаче няколко важни въпроса, чиито отговори могат да направят процеса по-малко обезсърчаващ. Помислете върху тях, когато вече имате конкретна цел за промяна.

  1. Защо искате да направите тази промяна?
  2. Кой са трите най-важни причини, поради които искате да направите промяната?
  3. По скалата от 0 до 10 колко важно е за вас да направите тази промяна
  4. Защо сте на (тук напишете вашата цифра от предходния въпрос), а не 0?

Отговорите на тези въпроси ще бъдат платната, които непрекъснато ще ви тласкат в посоката, в която искате да отидете, дори и при силни бури и съпротива. Всеки път, когато се впускаме в различна посока и се опитваме да променим някоя част от нашия живот, ще срещаме съпротива – или от нас, или от хората около нас. Важното е да не се отказваме и да се държим здраво за решението си.

Има малко неща, които провокират нашите съпротиви така, както зависимостта от алкохол и наркотици. Пристрастяването ни привлича в една посока, докато последиците от нашия живот и това, че виждаме остатъците от неуспешните взаимоотношения, провала в работата и др., ни привличат в обратната посока.

Въпросите по-горе ще ви помогнат да изясните вашите ценности и защо искате да направите промяната.

Когато започнете промяна, понякога се случва да се подхлъзнете и да се провалите, а след това започвате да се самообвинявате, обезсърчавате и накрая се отказвате да продължите. Никога не се случва перфектно. Важно е да помните това и да не губите пътя.

Или често мислите повече за другите около вас – защо родителите ви, съпругата ви, съпругът ви искат тази промяна, а не защо тя е важна за вас. Тези четири въпроса помагат на вас и на хората около вас да мислят и да решават сами какви промени искат да направят.

Не забравяйте, че желанието за промяната означава, че сте в ситуация, в която не се чувствате комфортно и искате да напуснете това пространство, но то поне е познато, а да го напуснете е риск и понякога това е плашещо. Това не е лесен процес, но може да се направи малко по-лесно, като отговорите на тези четири въпроса за себе си или попитате близките си хора какво мислят по тях.

И ако се опитвате да накарате някой друг да се промени, не забравяйте, че да му кажете да направи нещо е може би най-малко ефективната помощ, която можете да му окажете. Преди да успеете да накарате някого да реализира ново поведение, трябва да разберете защо прави старото. След това, след като разберете защо, тогава може би можете да помогнете да намери своите начини за промяна. Но само ако е готов!

Затова опитайте тези въпроси върху себе си и кой знае кой или какво ще ви мотивира да извървите своя път на промяната.   

Източник

 

 

Share Button

Залата с изкривените огледала или защо психолог?

Какво е необходимо за решаването на проблем? Зависи от проблема. Всеки проблем си има своето решение. Да, така е, но за да се вземе дадено решение е необходимо да се направи оценка на проблема, да се обмислят възможните алтернативи и една друга важна част – да се проследят причините за произхода му, за да може да се предотврати повторение.

Имам проблем…

Какво правим, когато имаме проблем? Обикновено търсим мнението на някой близък или познат, на роднина, споделяме и очакваме съвет. И това е нещо съвсем естествено и нормално. Тогава се появява въпросът защо е нужно да ползваме услугите на психолог? Та нали като цяло е същото. Дали ще споделиш с психолог или с приятел – каква е разликата? Повечето хора не виждат какво по-различно биха могли да чуят от психолога и обикновено следват логиката: „Нали близките са тези, които ни мислят най-доброто, на които можем да разчитаме и които ни познават най-добре? Тогава кой би могъл да ни даде по-адекватен и правилен съвет от тях? Защо да даваме пари на някой, който върши нещо, което можем да получим и безплатно?“

Да, факт е – близките ни (приятели, роднини, семейство) наистина са хората, които би трябвало да ни познават най-добре (или поне образа, който те са си изградили за нас или който ние сме им показали), на които разчитаме, които ни помагат и вероятно са тези, които ни мислят най-доброто. Дали обаче те са хората, които винаги могат да ни дадат най-адекватен съвет? Дали те са тези, които винаги знаят какво е наистина добро за нас?

Емоционални натрупвания

При взаимоотношенията ни с някого (приятел, партньор, колега, роднина) между нас се зараждат множество взаимодействия, свързани с различни емоции и чувства, които във времето се натрупват и оставят своите следи, изграждат определени нагласи и очаквания, превръщат се в част от основата на определен тип междуличностна връзка и в основата на един образ, който изграждаме.

Всички тези преминали интеракции обаче си остават там, както и чувствата, и емоциите, свързани с тях. Естествено взаимоотношенията не винаги текат гладко. Понякога хората ни разочароват, понякога ни подвеждат, обиждат и т. н., и това би могло да бъде причина временно (или за постоянно) да ги обезценим. Понякога близките ни правят за нас неща, които ни карат да ги преживяваме и определяме като „богове“, и често пъти това води до идеализацията им. При комуникацията ни с тях всички тези минали преживявания, макар и скрити, понякога забравени, понякога простени или надценени, си остават там и по почти незабелязан начин си дават своето отражение, без дори да съзнаваме това.

В общуването си с другите (в това число и с близките), когато изказваме мнение, даваме съвет или оценка, ние се уповаваме на миналия си опит, на това, през което вече сме преминали, на чувствата, които вече сме изживели. Същото правят и близките ни. Когато имаме проблем и когато очакваме съвет от тях, обикновено това, което правят, е да ни дадат съвет, базиращ се на нещо сходно, през което са преминали, което е свързано с техния преживелищен опит. Това естествено е свързано и с определени чувства. Тоест, освен чрез конкретните действия и насоки, те ни съветват и през чувствата, които са изживели, както в конкретната ситуация, така и в ситуации с нас самите.

Доколко това е обективно, пък и дори ефективно спрямо нашия проблем? Дали когато близък наш приятел се идентифицира с нас в дадена ситуация и ни дава съвет през неговия преживелищен опит, това означава, че това е най-правилното решение за нас? Дали когато приятелите ни казват, че сме прави, ние наистина сме прави или просто това е отговор, който получаваме, защото те са наясно, че го очакваме? Направете си експеримент и проверете сами.

зала с изкривени огледала

Един и същ образ?

Това е, както когато всяка сутрин ставаме и се поглеждаме в огледалото – образът винаги е един и същ. Да, понякога може да бъде по-намръщен, по-усмихнат или замислен, но той винаги е еднакъв. И всъщност това е и нашето очакване – ставайки и поглеждайки се в огледалото, независимо от настроението ни, независимо от всичко, да видим познатото отражение, нашето собствено лице такова, каквото го познаваме. Това е и очакването ни към приятелите ни и комуникацията с тях. Това вероятно е и тяхното очакване по отношение на нашите нужди – да бъдат като огледалото вкъщи – независимо от всичко, образът като цяло да бъде един и същ.

Къде е „тънката червена линия“?

И ето тук е тънката червена граница – между приятеля и психолога. Психологът не се чувства натоварен с очакванията, с които е натоварен приятелят. Когато търсим помощ от психолог, обикновено подозираме, че „нещо не е наред“, че въпреки еднаквия образ, който виждаме всеки ден, нещо в него сякаш е различно. Дали  защото по-често този образ е усмихнат или защото по-често е намръщен, без реално да знае защо? Или пък просто защото винаги е толкова еднакъв? И тук идва мястото на ролята на психолога – обективно и безпристрастно да бъде наше отражение, поемайки риска и отговорността това отражение понякога да бъде изкривено, да не ни хареса и да не е такова, с каквото сме свикнали и искаме да видим.

Влизали ли сте в зала с огледала, които показват отраженията изкривени? В някои от тях се виждаме смешни, в други глуповати, в други изглеждаме почти страшни, в четвърти почти не можем да се познаем. Всички тези изкривявания обаче произлизат от нашия образ и всички те са част от нашия образ. Крайният резултат зависи от ъгъла на отражение. Огледалото вкъщи показва винаги от един и същ ъгъл, дори и да сменим мястото му.

Зала с изкривени огледала

Огледалата в залата показват от всички възможни ъгли, с всички възможни дефекти, които имаме (понякога хиперболизирани) или бихме могли да имаме (страхуваме се да имаме). Понякога това ни забавлява, друг път ни натъжава, а понякога ни помага, защото разкрива пред нас неподозирани наши образи и ни дава друга перспектива, за която дори не сме подозирали, но във всеки случай тя винаги е различна от онзи константен и сигурен образ, който имаме и въпреки който не можем да се отърсим от усещането, че „нещо не е наред“.

От вас зависи в кое огледало ще изберете да се огледате, когато имате проблем.

Share Button

Промяната – кога се случва?

Темата за промяната и мотивацията е една от най-дискутираните. Често се питаме – „Какво кара хората да се променят?“ или „Защо въпреки деструктивните последствия от дадени действия, хората не се променят, а продължават стария модел на поведение?“

Склонни сме да мислим, че страданието поражда промяна, но имаме множество примери, които ни опровергават. Хората продължително упорстват в дадено поведение, въпреки че то видимо им причинява множество проблеми и болка, като злоупотребата с психоактивни вещества например. Ние не винаги сме разумни същества.

По този въпрос Фьодор Достоевски казва: „Откъде на всички мъдреци им е хрумнала идеята, че желанията на човека трябва да бъдат нормални или добродетелни? Защо си въобразяват, че той неизбежно трябва да желае онова, което е разумно и полезно?“

При тези обстоятелства по-важен е въпросът: „Защо хората все пак се променят?“

Промяната възниква по естествен начин и фундаментално значение за нея има мотивацията. Сама по себе си мотивацията може да бъде вътрешна и външна – породена от вътрешно желание за постигане на даден резултат или в следствие на външни фактори. По отношение на ефективността вътрешната мотивация е много по-трайна и стабилна от външната, защото се основава на ценности на личността. Мотивацията може да се повлияе от редица междуличностни и вътреличностни фактори, както и от някои интервенции, прилагани от специалисти.

Има поне три компонента на мотивацията за промяна с решаващо значение – готовност, желание и способност.

Желанието се свързва с важността, която отдаваме на промяната. За това може да се мисли и като за степен на несъответствие между настоящото състояние и желаната цел, между това, което се случва в момента, и онова, което е ценно човекът да постигне в бъдеще. До голяма степен желаното има отношение към ценностната система на човек и идеалите, които изповядва.

Понякога човек има желание, но не е способен на промяна. Това е свързано с личните ресурси, както и с външните фактори (обстоятелствата). Понякога човек много добре осъзнава рисковете от поведението си и оценява като важно това да се промени, но не е уверен в способностите си или открива причини във външната среда, които го възпрепятстват. Когато обаче несъответствието стане достатъчно голямо и промяната изглежда важна, човек може да мобилизира ресурсите си и да започне да търси начини да я осъществи.

На пръв поглед изглежда логично, че при голяма важност и способност за извършване на промяната, човек ще я осъществи. Това обаче не винаги е вярно. Много често хората не са готови да извършват промени. Готовността за промяна е свързана с подреждането на приоритетите. Това звучи като „Искам, но не сега.“ Или „Искам, но в момента имам по-належащ проблем.“ В тази ситуация човек може да влезе в играта „От утре“, защото за днес има нещо друго, по-важно. А „утре“, като старт на промяната,  може да не настъпи никога.

ПромянатаИ трите елемента – готов, желаещ и способен – могат да бъдат източник на дилемата „да, обаче…“, тоест искам, мога и съм готов, но все пак изпитвам колебания, двоумя се. Освен че имаме доводи „За“, имаме и някои „Против“. Това забавя или стопира процеса.

Какво все пак отключва промяната?

Най-естественият отговор на този въпрос е, че човек предприема промяна, когато се чувства достатъчно дискомфортно в ситуацията, в която се намира в момента. На втори поглед обаче има достатъчно доказателства от опита, които опровергават това твърдение. За много хора  унижението, срамът, вината, болката, самотата и угризенията не са основните двигатели на промяната и дори биха могли да демотивират човека.

Поведенческите промени настъпват, когато човек ги свърже с някакви вътрешни ценности, нещо важно и желано. Хората често попадат в задънена улица не защото не виждат негативите на ситуацията, а защото имат противоречиви чувства и доводи (амбивалентни са) по отношение на нея. Изходът от ситуацията е свързан с изследване и проследяване на това, което  човек преживява, и онова, което – от негова гледна точка – наистина има значение. Когато питаме някого – „Какво те мотивира?“, всъщност го питаме – „Какво за теб е важно да се случи?“, „Какво ценно ще ти донесе тази промяна?“, „Какво липсва в живота ти в момента?“

Често процесът на промяна е труден и болезнен, защото ни кара да изоставим старите, удобни модели на поведение. Промяната сама по себе си нарушава статуквото и също ни кара да се чувстваме дискомфортно. В процеса на придвижване от старото към новото състояние, човек често се чувства в безтегловност, несигурен, без здрава почва под краката си. Това усещане е плашещо. Ето защо е много важно да оценяваме крайния резултат от промяната като наистина значим и да се доверяваме на изхода от процеса.

Смисълът на промяната е много важен за човека. От друга страна самият смисъл е движеща сила. Промяната, предвещаваща нещо по-добро, е нова цел и посока в живота на човек.

Както твърди Ницше, имайки за какво, ние можем да минем през всички как.

 

 

 

Share Button

Да реабилитираме клишето „воля“

Понятието „воля“ вече спокойно би могло да бъде включено в групата на досадните клишета, редом с „мотивация“. Това е съдбата на много думи, толкова силно експлоатирани, че се изпразват от съдържание и често играят ролята на последната сламка, за която се хващат хората, в желанието си да убедят някой в силата на своите намерения. Намерения, които обикновено не възнамеряват да изпълнят.

Отсъствието на воля често служи като оправдание за нашата неспособност да реализираме дадено поведение, да изпълним някое свое намерение или обещание. Сякаш волята е нещо, което идва свише или липсата на волево поведение ни е вроден недостатък. „Нямам воля“ е достатъчно оправдание-закон, което е неизменно, понеже нямането на воля ни пречи да се мобилизираме и да станем по-волеви. Това си е трагичен порочен кръг! И тъй като е ясно, че от порочните кръгове няма измъкване, капитулираме, приемаме съдбата си и цял живот обясняваме, че „просто сме си такива“. И след това в живота отказваме всякаква промяна, стъпили на този илюзорен фундамент.

complainerНо стига оправдания!

По мои субективни наблюдения, много често отричаме наличието на неща, за които дори нямаме понятие или пък доживотно си приписваме някоя характеристика, без да си направим труда да поставим под съмнение актуалността ѝ към настоящия момент. За да съм сигурна, че никой не се е оправдал с отсъствието на воля, без да знае какво всъщност представлява тя или пък просто не е разбрал как вече е станал по-волеви, ще се опитам да дефинирам понятието в следващите редове.

По определение волята е способност на човека съзнателно да управлява своите постъпки, да ги насочва към поставени цели, като преодолява външни и вътрешни трудности и препятствия.
В теориите за волята, предложени от У. Джеймс и К. Левин, се приема, че източник на енергия за волята е потребността, първоначално мотивирала поведението, което в крайна сметка е било желано. Понятието воля въплъщава дисциплиниращите актове на това действие, едно съзнателно насочване, и с това – готовност за полагане на усилия в името на някаква цел, например отлагане задоволяването на дадени потребности, изтърпяване на лишения по пътя към целта, мобилизация на последния резерв от сили.

Какво означава това? Редовете по-горе доказват, че да проявиш воля наистина не е лесно начинание и изисква самоконтрол, самосъзнаване, самонаблюдение и дисциплина. С други думи доста работа със себе си. За жалост без това няма как да минем. Но в тези моменти е важно да си напомняме: „Правя го за себе си. Заслужавам това!“

comfort_zone1-300x206Но в името на какво? В името на потребност или цел. В името на нещо, което истински желаем. В името на нещо, което е „за наше добро“. Освен това, често съм чувала да казват, че човек притежава свободна воля и възможност да я реализира. Това ми звучи като истинска привилегия. А щом е привилегия, тогава сме длъжни да се възползваме от нея.

Защо се отказваме толкова лесно от нещо, което явно желаем и е в наша полза?
Много често целите, които сме си поставили, ни изглеждат като твърде отдалечени във времето или биха ни коствали значителни усилия, или просто не виждаме целия път до там.
Сега на помощ ще извикам друго клише-цитат : „И най-дългото пътешествие започва с първата крачка.“ – Лао Дз . Доста практичен съвет!

Тогава какво можем да направим, за да реализираме по-успешно намеренията си?
1) Най-важното – да дефинираме ясна и конкретна цел, такава каквато желаем истински, защото когато знаем къде искаме да стигнем, ще стигнем точно там!
2) Да поставим реалистичен срок за изпълнението ѝ (задължително!). Всяко намерение, без поставен краен срок за изпълнение, си е просто добро пожелание.
3) Да разделим процеса на малки стъпки и да планираме поне първата (отново със срок за изпълнение). Следващите ще се разкрият в процеса, гарантирам!
4) Да се награждаваме за всеки успех, защото няма малък или голям такъв. Всяко наше усилие, което се е увенчало с победа, заслужава признание.
5) Да не се обвиняваме за допуснатите отклонения по пътя. Трябва да приемем, че грешките и крачките назад са поправими. Трябва да умеем да си прощаваме и бързо да си припомняме защо и накъде сме тръгнали.
6) И последно, но не по важност – да гледаме позитивно на целия процес, а не като на източник на болка и лишения. Когато вървим към желаното, трябва да приветстваме раздялата ни с всеки ненужен товар, а не да го изживяваме като драматична загуба.

smiley-face-thumbs-up-cartoon-KijgzoeiqВсичко това би могло да бъде определено като волево поведение – едно постоянно, дисциплинирано, независимо от скоростта движение към цел, която субективно сме оценили като важна за нас. А най-хубавото е, когато се настроим да приемаме пътя като приключение, като непрекъснат низ от малки триумфи и радост, като промяна, като възможност за откриване на нови неща, а не като мъчителна раздяла със старите.
Защото понякога се оказва, че пътят до целта е бил по-ценен от самата цел, а ние сме пропуснали да го изживеем.

Beautiful-Road-Wallpaper

 

 

Share Button

Светлината извира отвътре…

В нас има сили, за които често дори не подозираме. Трябва да повярваме в себе си и да опитаме. Така сме поне една крачка по-близо да успеха!

1508187_850856464986009_3228417435804513473_n

Share Button