Промяната – кога се случва?

Темата за промяната и мотивацията е една от най-дискутираните. Често се питаме – „Какво кара хората да се променят?“ или „Защо въпреки деструктивните последствия от дадени действия, хората не се променят, а продължават стария модел на поведение?“

Склонни сме да мислим, че страданието поражда промяна, но имаме множество примери, които ни опровергават. Хората продължително упорстват в дадено поведение, въпреки че то видимо им причинява множество проблеми и болка, като злоупотребата с психоактивни вещества например. Ние не винаги сме разумни същества.

По този въпрос Фьодор Достоевски казва: „Откъде на всички мъдреци им е хрумнала идеята, че желанията на човека трябва да бъдат нормални или добродетелни? Защо си въобразяват, че той неизбежно трябва да желае онова, което е разумно и полезно?“

При тези обстоятелства по-важен е въпросът: „Защо хората все пак се променят?“

Промяната възниква по естествен начин и фундаментално значение за нея има мотивацията. Сама по себе си мотивацията може да бъде вътрешна и външна – породена от вътрешно желание за постигане на даден резултат или в следствие на външни фактори. По отношение на ефективността вътрешната мотивация е много по-трайна и стабилна от външната, защото се основава на ценности на личността. Мотивацията може да се повлияе от редица междуличностни и вътреличностни фактори, както и от някои интервенции, прилагани от специалисти.

Има поне три компонента на мотивацията за промяна с решаващо значение – готовност, желание и способност.

Желанието се свързва с важността, която отдаваме на промяната. За това може да се мисли и като за степен на несъответствие между настоящото състояние и желаната цел, между това, което се случва в момента, и онова, което е ценно човекът да постигне в бъдеще. До голяма степен желаното има отношение към ценностната система на човек и идеалите, които изповядва.

Понякога човек има желание, но не е способен на промяна. Това е свързано с личните ресурси, както и с външните фактори (обстоятелствата). Понякога човек много добре осъзнава рисковете от поведението си и оценява като важно това да се промени, но не е уверен в способностите си или открива причини във външната среда, които го възпрепятстват. Когато обаче несъответствието стане достатъчно голямо и промяната изглежда важна, човек може да мобилизира ресурсите си и да започне да търси начини да я осъществи.

На пръв поглед изглежда логично, че при голяма важност и способност за извършване на промяната, човек ще я осъществи. Това обаче не винаги е вярно. Много често хората не са готови да извършват промени. Готовността за промяна е свързана с подреждането на приоритетите. Това звучи като „Искам, но не сега.“ Или „Искам, но в момента имам по-належащ проблем.“ В тази ситуация човек може да влезе в играта „От утре“, защото за днес има нещо друго, по-важно. А „утре“, като старт на промяната,  може да не настъпи никога.

ПромянатаИ трите елемента – готов, желаещ и способен – могат да бъдат източник на дилемата „да, обаче…“, тоест искам, мога и съм готов, но все пак изпитвам колебания, двоумя се. Освен че имаме доводи „За“, имаме и някои „Против“. Това забавя или стопира процеса.

Какво все пак отключва промяната?

Най-естественият отговор на този въпрос е, че човек предприема промяна, когато се чувства достатъчно дискомфортно в ситуацията, в която се намира в момента. На втори поглед обаче има достатъчно доказателства от опита, които опровергават това твърдение. За много хора  унижението, срамът, вината, болката, самотата и угризенията не са основните двигатели на промяната и дори биха могли да демотивират човека.

Поведенческите промени настъпват, когато човек ги свърже с някакви вътрешни ценности, нещо важно и желано. Хората често попадат в задънена улица не защото не виждат негативите на ситуацията, а защото имат противоречиви чувства и доводи (амбивалентни са) по отношение на нея. Изходът от ситуацията е свързан с изследване и проследяване на това, което  човек преживява, и онова, което – от негова гледна точка – наистина има значение. Когато питаме някого – „Какво те мотивира?“, всъщност го питаме – „Какво за теб е важно да се случи?“, „Какво ценно ще ти донесе тази промяна?“, „Какво липсва в живота ти в момента?“

Често процесът на промяна е труден и болезнен, защото ни кара да изоставим старите, удобни модели на поведение. Промяната сама по себе си нарушава статуквото и също ни кара да се чувстваме дискомфортно. В процеса на придвижване от старото към новото състояние, човек често се чувства в безтегловност, несигурен, без здрава почва под краката си. Това усещане е плашещо. Ето защо е много важно да оценяваме крайния резултат от промяната като наистина значим и да се доверяваме на изхода от процеса.

Смисълът на промяната е много важен за човека. От друга страна самият смисъл е движеща сила. Промяната, предвещаваща нещо по-добро, е нова цел и посока в живота на човек.

Както твърди Ницше, имайки за какво, ние можем да минем през всички как.

 

 

 

Share Button

Смислен или безсмислен живот – въпрос на избор

Напоследък много често чувам от познати, че се чувстват изгубени, че сякаш не са на своя път или не виждат смисъл и удовлетворение в нещата, които правят. Това неудовлетворение и липса на смисъл, често фрустрира до степен на отчаяние. Сигурно всеки е изпитвал поне веднъж в живота си това пагубно усещане и може да си припомни чувствата и мислите, които са го владеели тогава. Този чувства и мисли понякога ни насочват към деструктивни решения.

Какво казва Виктор Франкъл по този въпрос?

В „Човекът в търсене на смисъл” Франкъл пише:

„Само помислете за така разпространения сред младото поколение масов невротичен синдром: има предостатъчни емпирични свидетелства, че трите страни на този синдром – депресия, агресия, пристрастяване – се дължат на онова, което в логотерапията се нарича екзистенциален вакуум, чувство за празнота и безсмисленост.

……

 Що се отнася до третия въпрос – пристрастяването, идват ми наум заключенията на Анемари фон Форстмайер, която отбелязва, че както е видно от тестовете и статистиката, 90% от изследваните от нея алкохолици са страдали от дълбоко чувство за безсмисленост. Измежду наркоманите,изследвани от Стенли Крипнър, 100% вярвали, че „нещата изглеждат безсмислени”.”

В своята логотерапия Франкъл не разглежда смисъла като нещо широкообхватно, като смисъл на живота изцяло, като нещо тежко и необратимо. По-скоро говори за потенциалния смисъл, заложен във всяка една ситуация и е въпрос на избор. Смисъл, който би могъл да бъде проявен или не. За да обясни идеята си, дава една много ясна аналогия с филм:

 „Той се състои от хиляди и хиляди кадри, всеки от които е разбираем и носи смисъл, и все пак смисълът на целия филм не може да бъде схванат, преди да се види последната му сцена. Ала също не можем да разберем целия филм, преди да сме разбрали всеки от компонентите му, всеки определен кадър. Не е ли същото с живота? Не се ли разкрива и окончателният смисъл на живота, ако изобщо се разкрие, едва в неговия край, на прага на смъртта? Не зависи ли този окончателен смисъл от това дали потенциалният смисъл на всяка една ситуация е бил или не е бил реализиран по най-добрия начин според знанието и вярата на съответния човек?

Смисълът не е свързан само с позитивните неща, които преживяваме, тоест преживяването на успех. Не само щастието и любовта ни дават смисъл в живота. Смисълът е нашият избор да се учим. Да се учим във всяка една ситуация и от всеки един човек,който срещаме през живота си. Смисълът е избор на гледна точка, както и щастието. Смисълът не е крайна точка, нещо, което трябва да постигнем в края на пътя-живот. Смисълът е по целият път, както и щастието. А смисълът не е ли щастие?

Смисъл

Това много ми напомня за прочутата реч на Стив Джобс по случай дипломирането на випуск от университета в Станфорд. В неговата първа история „за свързването на точките”, разказвайки за нелекия си живот, той казва:

 „Естествено, не беше възможно да свържа точките, гледайки напред, когато бях в университета. Но беше много, много ясно, гледайки назад 10 години в миналото. Не можете да свържете точките, гледайки напред. Можете да ги свържете, гледайки назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак ще се свържат във вашето бъдеще. Трябва да вярвате на нещо – на интуицията си, съдбата, кармата, каквото и да е. Този подход никога не ме е разочаровал и направи живота ми смислен.”

Абсолютно нереалистично е да се смята, че човек може да преживява само моменти на щастие и благополучие. Всеки има своите спадове и върхове и те са естествените елементи на един балансиран живот. Невротичен стремеж е да поддържаме непрекъснато идеален живот. Трябва да се освободим от илюзиите си за съвършенство и контрол. Животът е разнообразен и ни поднася изненади. Въпрос на  избор е как ще ги приемем –  като уроци или наказание. Ако изберем едното, излизаме от изпитанието по-силни и добавяме смисъл към своя живот. Ако изберем другото и се приемем за жертви на обстоятелствата, тогава вероятно бихме изпитали отчаяние, гняв и безсмислие.

Смисълът е в това, да даваш най-доброто от себе си във всяка една ситуация, да се учиш от всеки един неуспех и трудност, да вярваш в себе си, за да може накрая, когато точките се свържат, да се получи нещо красиво.

 

 

 

Share Button