Къде са ни емоциите?

„Добре“, „Зле“ и „Горе-долу“ не са всички отговори, които изчерпват изцяло емоционалните ни състояния. Ако помолиш някой да назове конкретно какво изпитва в момента, това често се оказва трудно. Наблюдаваме този феномен от учениците, с които работим, до възрастните, които консултираме.

Но защо ни е толкова трудно? Може би защото никой не ни учи на това.

Умението да разпознаваш и говориш открито за емоциите си следва да се учи и развива от ранна възраст. Възрастните сме отговорни за това да развиваме емоционалния свят на децата си, да обогатяваме емоционалния им речник и да го изпълваме със съдържание. Езикът ни е богат, добре е да се възползваме от този безценен ресурс.

Близка среща с реалността

Тази седмица бяхме в едно столично училище. Имахме урок с ученици на възраст 16 г. Темата беше именно за емоциите. За да илюстрираме по-добре това, за което ще говорим, направихме следния експеримент: Помолихме класния ръководител, малко след началото на часа, да съобщи на учениците, че на следващия ден ще правят контролно по някой предмет от програмата. След това наблюдавахме автентичните реакции на учениците.

Какво се случи?

Учениците видимо се напрегнаха, някои се ядосаха, изнервиха, имаше възклицания от рода на: „Не е честно! Ние вече правихме.“, „Защо? Какво сме направили?, „Уфффф, пак ли?“, „О-ооо, все ми е тая!“. Имаше и заявки за конкретни действия: „Значи утре съм болен.“, „Няма пък да пиша. Нали вече правихме контролно?!“.

След агонията им, продължила една минута, им съобщихме, че са „жертва“ на експеримент и ги помолихме да опишат как са се чувствали в ситуацията. Отговорът беше почти единодушен: „Ми как? Как? Никак!“.

Направихме им подсказка със следната схема ->

Емоции

 

Ситуацията е ясна – изненадващото контролно. Но че е възможно да изпитат емоция по повод на това, беше трудно за приемане. Сякаш думата „емоция“ е срамна. А с напредването на часа стана ясно, че „самота“, „тъга“ и „срам“ са от най-срамните. Никой не пожела да признае, че някога ги е изпитвал.

Естествено отрекоха и всякакви мисли да са се въртели в главите им по това време, както и да са преживели каквото и да е физически. Всичко беше „Ми никак“, „Нищо“, „О-о, е какво толкова, все ми е тая“.

1107Виж при действието бяха категорични…. и импулсивни. „Ще избягам!“ – това беше посланието. Бягство или нападение – естествени инстинкти за оцеляване. Естествени и животински. Много малко общо с мислещия и емоционално интелигентен човек.

Виновни ли са? Не мисля. Просто никой не ги е научил. Обаче от това, че не успяват да разпознават емоциите си, губят не само те.

Ще приведа и втори пример, който ми направи впечатление наскоро.

Попаднах на радио-дискусия, чиято тема беше свързана с емоционалната интелигентност. Слушателят, който се беше включил, на възраст около 40 г., имаше интересни разбирания по въпроса. Според него, за да си „подхранваш“ емоционалната интелигентност, трябвало да ходиш на „културни неща“ – кино, театър, да четеш. И да, било много хубаво и важно да имаш емоции и да се грижиш за тях. Даже понякога човек имал такава естествена нужда. И той включително.

Явно тезата му беше основана на самия израз „емоционална интелигентност“. Според него, за да я развиваш, трябва да правиш интелигентни неща, които провокират емоционални преживявания. Сигурно е чул, че киното, театърът и четенето са именно такива.

Човекът говори дълго по темата. Явно беше мислил.

Кой губи от това, че не разпознаваме емоциите си? Накратко, отговорът ми е – всички.

Чувствата са и важен източник на информация. При управлението на безкрайния поток житейски избори, пред които сме изправени ежедневно, тяхната роля е решаваща. Ние обаче живеем в свят, пренебрегващ ключовото им значение. Важен критерии за успех е да умееш да разпознаваш и управляваш чувствата си, а от там и действията си.

По темата Дейвид Вискът казва: „Чувствата – повече от всичко ни правят хора. Чувствата ни сродяват.“ Разпознаването на собствените емоции, както и на емоциите на другите, е важен елемент за изграждането на добри взаимоотношения. Да съумяваш успешно да изразиш емоциите, които другият провокира у теб, да усещаш как другият се чувства от твоето поведение, това са умения, които човек трябва да развива у себе си.

Ние сме контролирани много повече от чувствата и емоциите си отколкото предполагаме или признаваме. Освен това не живеем на самотни планети. Нашето поведение неминуемо рефлектира върху някой и провокира в него емоционално преживяване с различен заряд. Нека бъдем отговорни – към себе си и към другите.

 

 

 

Share Button

Всяко дете е уникално и такава трябва да бъде нагласата към него

Всекидневният ни контакт с различни хора, както и историите, които чуваме, често ни провокират да разсъждаваме върху разнообразни теми. Напоследък отново се замислихме върху проблеми, свързани с разликата между поколенията, с това как възпитаваме децата си, какво учат в училище и какво въздействие оказва околният свят върху развитието им и изграждането им като личности.

По този повод се сетихме за едно наше интервю, публикувано преди известно време в сайта Puls.bg.

– Какъв е Вашият опит с ученици? Какво мислите за работата с деца?От няколко години Асоциация „Солидарност“ провежда програми с превантивна насоченост в няколко столични училища. От около година аз също съм част от екипа, който прави обученията. Не подозирах колко приятен ще се окаже за мен контактът с децата.Факт е обаче, че това не е никак лека задача. Видях на практика колко голяма е отговорността на учителите и колко усилия полагат ежедневно.Прочети още на: http://www.puls.bg/health/relationships/news_17710.html

– Какъв е Вашият опит с ученици? Какво мислите за работата с деца?

Марина: От няколко години Асоциация „Солидарност“ (www.solidarnost-bg.org) провежда програми с превантивна насоченост в няколко столични училища. От около година аз също съм част от екипа, който прави обученията. Не подозирах колко приятен ще се окаже за мен контактът с децата.

Факт е обаче, че това не е никак лека задача. Видях на практика колко голяма е отговорността на учителите и колко усилия полагат ежедневно.

– Какво Ви направи най-силно впечатление, когато за първи път влязохте в клас?

Марина: Направи ми впечатление колко активни и динамични са повечето деца. С радост се включват в интерактивни задачи, не се притесняват от нови хора, по-отворени са към света и по-свободно контактуват с учителите си. Не казвам, че при всички е така, но го забелязах като тенденция. Тази динамика на учениците, в комбинация с възможността за достъп до разнообразна информация и развитието на технологиите, би могла да се използва като сериозен ресурс. Ние непрекъснато обвиняваме новите технологии за деградацията на младото поколение, но е истина, че те предлагат и много възможности. Можем да мислим по посока на това – как бихме могли да ги обърнем в наша полза.

Съвременните младежи имат много по-голям избор и достъп до дейности, с които да се занимават в свободното си време – от сферата на спорта, изкуството, науката и др. Основната ни задача като отговорни възрастни е да моделираме средата, в която растат нашите деца и да не ги лишаваме от никакви възможности за развитие. Добре би било да им показваме различни опции и да ги насърчаваме да опитват.

– Ерих Фром твърди, че главната задача на човек е да „роди“ сам себе си. Това означава, че имаме основна роля в изграждането на собствената си личност. На какви умения е важно да научим децата, за да могат да изпълнят тази задача успешно?

Марина: По мое мнение, учители и родители трябва да се обединят около едно – да създават мислещи хора и да насърчават любопитството на децата към света. Отдавна се отправят упреци към образователната ни система, че не стимулира достатъчно креативността на учениците, а изисква от тях да учат наизуст и да възпроизвеждат механично.

Запомнящ се пример по този въпрос ми даде един мой преподавател в университета. Като едва прохождащи в психологията, ние нетърпеливо го попитахме: „Коя според Вас е най-добрата парадигма? На къде да се насочим?“, а той ни отговори: „ Аз мога да ви заведа в гората, да ви покажа всяко едно дърво, да ви разкажа за него, да го огледаме заедно, но само вие може да решите на кое да се качите и от него да погледнете света.“

Ако мога да си послужа с метафората по-горе, бих казала, че светът е една гъста гора, с много и различна растителност. В разнообразието няма нищо лошо. Ние трябва да научим децата си да бъдат любопитни към света и към другия, да учат, да мислят критично, да знаят как да посрещат трудностите, да търсят решения, да носят отговорност и прочие. С други думи – да им дадем инструментите, с които сами да сътворят живота си.

 – Родителите и учителите са възрастните, с които детето най-често общува и те имат отражение върху представата му за света и себе си. Затова е важно да знаем как е най-добре да подхождат към децата. Какви са Вашите идеи по въпроса?

Марина: Индивидуално. За родителите това е сравнително лесна задача, по-сериозен е проблемът при учителите. Тъй като те са отговорни за много по-голям брой деца, е значително по-трудно да се обърне специално внимание на всяко едно. По тази причина е важно учители и родители да имат добър диалог и да си сътрудничат.

Макар и да звучи като клише, всяко дете е уникално и такава трябва да бъде нагласата към него. Някои са добри в математиката, други в спорта, трети в хуманитарните науки. В отношението си към децата учители и родители е нужно да изхождат от факта, че всеки човек има талант в една или друга област. Важно е да намерим силните им страни и да ги стимулираме да се развиват. Семейната и образователната система е необходимо да бъдат устроени така, че да подпомагат и подкрепят процеса на личностно израстване.

В досега ми с деца особено силно впечатление ми прави фактът, че по-голямата част от тях се затрудняват да посочат свои добри качества и умения. Често дори заявяват, че нямат такива. Колебливи са по отношение на това в какво се справят най-добре и на къде са насочени интересите им. Препоръчително е да бъдат стимулирани да мислят повече по тези въпроси и да развиват социалните си умения. Това е важно за изграждане на позитивна самооценка и отношение към другите.

Често се говори за „пропаст между поколенията“. Вие какво смятате по този въпрос?

Марина: Тази идея винаги ме е озадачавала, а и често ми звучи като упрек към младите. Как може да има „пропаст“ между родители и деца, когато би трябвало основните ценности и морал да се предават от поколение на поколение. Не е ли това е ролята на възпитанието, а и на образованието? Ако има такава „пропаст“, то тогава къде и защо се случва? Вината не би трябвало да се търси само в съвременните поколения.

Не е възможно да няма разлика между прародители и внуци. Тази разлика обикновено се нарича развитие или прогрес. Всяко едно поколение допринася с нещо ново към света и го предава на следващото, а то – на това след него. Количественото натрупване на знание би следвало да доведе до качествено изменение в поколенията. Това ми се струва естествен ход на събитията. Друг е въпросът какво предаваме на тези след нас и какво качествено изменение можем да очакваме в замяна.

teacher-with-student

 

Share Button

Има ли нужда от превенция на употребата на наркотици в училищата?

Мислейки си за превенция на употребата на наркотици, вероятно повечето хора се сещат първо за брошури със страховити снимки, сухи теоретични лекции и нравствено-поучителни речи. Превантивните дейности обикновено се свеждат до даване на информация, селектирана така, че да сплаши. Често се разчита на страха като единствен фактор, който да държи децата настрана от деструктивни действия и решения. Но дали само това е достатъчно?

prevention

Превенция на употребата на наркотици

Какво всъщност означава понятието „превенция”? Превенция произлиза от латински (praeventio) и означава „изпреварвам, предупреждавам“. Това обикновено предполага, че обектът на превантивната дейност има явен/признат негативен компонент. Не сте чували за превенция на бягането в парка, нали? Разсъждавайки върху значението на понятието, можем да заключим, че осъществявайки превантивни дейности, ние целим да дадем обективна информация за даден феномен, да откроим потенциалните му рискове и да открием стратегии за справяне с тях – всичко това, преди събитията вече да са се случили. Важно е групата, подложена на превенция, да взема активно участие в целия процес. Методите, по които бихме могли да изпълним тези цели, зависят от много фактори, като целевата група или групи, темата на превенцията, срока за изпълнение и др. Добрата превантивна програма изисква да се вземат предвид множество фактори, а това вече предполага отговорност и мисъл.

Факт е, че за да бъде приета една идея, не трябва да бъде наложена изкуствено, иначе предизвиква съпротиви. Това важи с пълна сила и за превантивните програми за употребата на наркотици и алкохол. Да разказваш на ученици само за вредата и негативите от употреба на вещества често провокира коментари от рода на: „Абе, вие явно не сте пробвали наркотици, щом говорите така!”, което неминуемо блокира диалога и подронва авторитета ни на специалисти.

Прикривайки факти, които са вече известни на подрастващите (като приятните краткосрочни ефекти от употребата на вещества), ние се лишаваме от възможността да говорим за рисковете от приятните преживявания, а в очите на младежите се превръщаме в манипулатори или с други думи – ставаме поредните възрастни, които им четат лекции за „нещата от живота”, за които знаят само от книгите. Несериозно, неадекватно, неефективно!

Макар и да не дава пълна и безотказна гаранция за успех, истината е добър подход – да признаем, че психоактивните вещества въздействат на мозъка по такъв начин, че да се появят психологически и физически ефекти, които често са считани от употребяващите за приятни. Това признание ни дава право да обърнем монетата и да разкажем спокойно за последствията от употребата на вещества. Предоставянето на обективна и пълна информация е акт на зачитане на личността и правото на избор. Истината е, че не можем да правим избори от името на някой друг, дори и вместо децата си. Остава да вярваме, че сме ги снабдили с всички необходими ресурси, за да се справят с възникналите проблеми.

Обективната информация не е единствената необходима предпоставка за вземането на дадено решение. Спомнете си за всичките пъти, в които сте си казвали: „Много добре знаех какво трябва да направя, но …” . Дори и да имаме наличната информация, често доста други фактори оказват влияние върху решенията ни: самооценка, ценностна система, семейна и социална среда, натиска на обкръжението и други. По тази причина програмите за превенция не бива да се изчерпват само с даването на информация, защото едва след нейното набавяне предстои същинското вземане на решение.

Да помислим например върху един класически казус: „Аз знам, че наркотиците са вредни. Едни хора на улицата ми дадоха брошура и там го прочетох… Мама ще ме убие, ако разбере, обаче едни приятели днес ми казаха, че е много яко – всички го правели вече. Не искам да съм от „задръстените”! Сигурно ако им откажа, няма да са ми приятели вече.“ Тук идва тази част от превантивната дейност, в която трябва да идентифицираме рисковите ситуации и да открием как бихме могли ефективно да се справим с тях. Това се случва взаимно и интерактивно. Основните работещи фактори в една превантивна програма за употреба на наркотици и алкохол включват обучения за вземане на решение, обучение за отстояване на позиция и справяне в конфликтни за децата и младежите ситуации. Не трябва да забравяме емоционалната интелигентност – зачитането, изразяването и управлението на емоциите.

Програмите за превенция на употребата на вещества би следвало да обхващат всички, които са потенциално засегнати от проблема. В повечето европейски страни те включват родители, учители и ученици, като фигурират в програмите на училищата още от прогимназията. Изградени са като процес с информативна и възпитателна функция, който се надгражда поетапно, съобразно възрастовите особености на групата. Местата, където се осъществяват, най-често са училищата, но родителите са включени много активно в целия процес. Тази колаборация между трите групи улеснява диалога по темата, повишава доверието и ефективността. Отговорността справедливо е поделена между всички.

В България все още няма цялостна превантивна програма за употребата на психоактивни вещества. От няколко години консултантите на Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта провеждат обучения с превантивен характер в няколко столични училища. Основната възрастова група, с която се работи, е ученици от 5-ти до 7-ми клас, тоест с деца от 10-11 години до 14 -15 години. Впечатление прави, че учениците са доста активни и любопитни. По-склонни са да споделят мнения и опит, когато часовете са интерактивни.

Мое лично убеждение е, че за да правиш каквото и да е, трябва да вникнеш много добре в неговата същност, да усетиш смисъла му, да почерпиш знания от опита и винаги да си в готовност да го променяш и развиваш. Целта на програмите за превенция на употребата на вещества е да бъдат от полза на тези, към които са насочени, в този ред на мисли – изградени съобразно нуждите на децата и заедно с тях самите.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

Share Button

Какво може да тласне тийнейджърите към употреба на вещества?

В нашето общество все още битува схващането, че основно, зависимите младежи са необразовани и неинформирани, емоционално лабилни и с неуравновесен характер. Свързваме тези деца с липса на стабилна семейна среда и липса на контрол от страна на родителите. Днес обаче знаем от практиката, че никое дете и родител не е застрахован, че дори и интелигентни деца от добри, културни и високообразовани семейства употребяват наркотици. Опитът ни сочи, че не е въпрос само на неосведоменост. Оказва се, че лекциите, контролът, сплашванията и забраните са сред най-малко ефективните методи. В днешно време тийнейджърите са доста по-информирани по въпросите, свързани с наркотиците от своите родители и за жалост се сблъскват с тях в значително ранна възраст. В тази статия няма да пиша за конкретни вещества, а за това, което смятам, че би могло да доведе до употребата им изобщо.

Има фактори, които биха могли да допринесат „ЗА” и такива, които съдействат „ПРОТИВ” употребата. Добре е да ги имаме предвид. Някои рискови фактори могат да бъдат: хаотична семейна среда и липса на емоционални връзки в семейството; насилие и пренебрежение, както и прекомерни амбиции от страна на родителите; неефективно и непълноценно общуване; липса на емоционални граници между деца и родители; неподходящ контрол от страна на родителите(липса на грижа или свръхгрижа); компания на употребяващи; стрес, отчуждение, самота и скука; неспособност да бъдат разпознати, изразяване и управляване на чувствата; ниска самооценка и самочувствие; липса на умение да се издържи натиска на средата; неуспехи в училище и липса на цели и амбиции; и др; Защитните фактори, логично, са на другия полюс – личните качества на човека, като добра самооценка, самоконтрол, познание, цели и умение за владеене на чувства и емоции; социални качества, като- умения за общуване, увереност и сътрудничество, умение за решаване на проблеми и вземане на решения, критично мислене и др. ; сигурност ; силни семейни и социални връзки; ангажираност и успехи в училище и др. Що се отнася до етапа на експериментиране – любопитството, скуката и натискът на групата са основните фактори, които оказват въздействие върху решението за употреба. При тийнейджърите, любопитството и желанието да се изпитат нови усещания, емоции и да се „опита” ново поведение са много силни.

За да се доближа максимално до реалността, обсъдих въпроса с ученици от 7 клас в столично училище и в следващите редове ще спомена някои проблемните зони, които се очертаха.

bth_bb4f92bee4c35885c5bee241af18d10c

Въпросът с доверието и общуването е изключително важен, както за родителите, така и за децата. Родители, често споделят притесненията си, че децата са загубили доверието им, а от там се нарушава и общуването. Изглежда, че родителите смятат доверието на децата си за нещо, което им се полага по право и не се налага да правят никакви усилия, за да го печелят и поддържат. От друга страна, с тийнейджърите често обсъждаме въпроса: Кое е нещото, което най-много затруднява в общуването с родителите ви? Те споделят, че нямат доверие на родителите си и очакват те да реагират остро на някои техни желания и мисли. Обсъждаме факта, че биха споделяли повече, ако не се страхуваха от реакцията им. Децата разказват, че родителите им обикновено нямат време да ги слушат или не зачитат мнението им, което ги наранява и ограничава следващите опити за контакт.

Друга проблемна зона се оказва ниската самооценка и самочувствие. Това само по себе си е предикат и за много други проблеми. При обсъждането на тази тема, много деца споделят, че не намират в себе си добри качества и не са ценни с нещо. Оказва се, че не са насърчавани дори и да мислят по този въпрос. Нереалистичната самооценка често прави хората по-лесно манипулируеми и неспособни да отстояват границите си. Шансът, едно дете с ниска самооценка, да не успее да каже смело „Не!” , когато е подложено на натиск от групата, е значително по-висок. От друга страна, неосъзнавайки собствената си ценност, човек е по-склонен да се идентифицира с етикети с имагинерно и неясно съдържание, като „готин” и „задръстен”, и често е склонен да направи всичко, за да промени статуса си.

teen2

Влиянието на групата е един от най-мощните фактори, които подтикват децата към експериментиране и употреба. Установено е, че в тийнейджърска възраст, децата се повлияват предимно от мнението на приятелите си и не зачитат напътствията на родителите. Бунтуват се срещу правилата и „воюват” за своята независимост. Приятелският кръг и съучениците, където често се намира и първата любов, оказват силно емоционално въздействие, формират светогледа и идентичността на подрастващия . Принадлежността към определена група изисква от нейните членове да спазват определени правилата и ритуали. В случай, че някой има възражения или притеснения, рискува да бъде отхвърлен. Това се оказва доста висока цена за младежите и те трудно се опълчват срещу изискванията на приятелското обкръжение.

Всичко, което се случва през тийнейджърските години се възприема предимно емоционално и тези емоции често са полярни и интензивни . Децата трудно успяват да разпознаят и да се справят с това, което изпитват. Нямат понятие за самота, отхвърляне, ниска самооценка, а просто са гневни, тъжни и бунтуващи се. Често прибягват до всякакви действия, с които да възстановят баланса и да се чувстват по-добре – печелят уважението на важните за тях, с цената на всичко; наказват с агресивно поведение тези, които ги карат да се чувстват зле; бунтуват се срещу правилата или по-лошо – наказват себе си за това, че „не са достатъчно добри”. Естествено, трудно си дават сметка , кои решения биха могли да бъдат конструктивни и кои деструктивни, а и не бихме могли да ги виним за това.

Истината е, че от децата си можем да се учим, не само да ги учим, стига да сме достатъчно търпеливи, по-малко критични и с отворени сетива за чувствата и емоциите им.

624-400-neodobrenie-gadzhe-losh-izbor-roditelski-kontrol-razlichni-mneniia

 

 

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

 

 

Share Button