Прости начини да направим празниците по-малко неудобни за хората, които не пият

Не съм сигурна дали съм го споменавала, приятели, но в момента наистина се опитвам да не пия.

Имам няколко причини за това.

На първо място взимам антидепресанти и наскоро научих, че да се смесва алкохол с лекарства може да бъде много, много лоша идея. Пиенето значително засили моята тревожност, появиха ми се странни мисли за самоубийство и започнах да ставам толкова сънлива, че се свивах в ъглите по време на партито.

трезвеник

Другата причина е малко по-сложна. Не пия много, но причините, заради които пия, ме карат да се чувствам малко неловко. От много време чрез пиенето се боря с чувства на неудобство, нервност или тъга. Сега, след като ходя на терапия и работя над психичното си здраве по по-здравословни начини, ми изглежда малко глупаво да продължавам самолечението си по вредния начин.

Също така вече остарявам и махмурлукът се превръща в проблем. Изобщо не е приятно.

Не съм стопроцентов трезвеник, защото още свиквам с перспективата да излизам навън и да пия само плодов сок, но се опитвам. Смятам, че би било много по-лесно да спра да правя това, което определено е лошо за мен.

Много хора не пият поради много причини. Може да се възстановяват от алкохолна зависимост. Може да приемат лекарства. Може да се опитват да спестят пари или да подобрят здравето си, или да не им харесва как се държат, когато са пили.

Всяка причина е сериозна и каквото и да е довело някого до решението да не пие, може да се обзаложите, че този човек го обмислял известно време. Доверете се на неговото решение, не го саботирайте и му помогнете с каквото можете. По време на празниците се пие много, така че, с каквото и да помогнете, ще бъде високо оценено.

Ето няколко начина:

  1. Не посочвайте на висок глас, че някой не пие.

Ако забележите, че някой пие безалкохолно от чаша за бира, не се опитвайте да го „изобличите“ като отбележите на висок глас, че формата на чашата показва, че няма алкохол в нея.

Има си причина човекът да не обявява викайки, че не пие – той не иска от това да се прави въпрос.

Пиенето на другите хора не е свързано с вас. Това не ви се отразява или наранява по никакъв начин. Ако някой избере да не пие, той не замисля някаква голяма интрига срещу вас и не е нужно да показвате, че сте открили пропуск в неговата схема.

трезвеник

  1. Съща така, не ви е нужно да питате някой защо не пие.

Ако наистина, искрено се интересувате, попитайте приятеля си в друг момент, когато и вие сте трезвен.

В бара, по време на парти или на масата за вечеря вероятно не е мястото, където някой би искал да си приказва за причините да не пие, които биха могли да бъдат от деликатно естество.

Не ръчкайте, не натискайте и помнете, че никой не ви дължи обяснение относно решението си да не пие. Това си е избор на човека.

  1. Ако сте домакин, погрижете се да предлагате и безалкохолни напитки.

Това много помага хората да се чувстват удобно.

Ако събирате в дома си много хора за празниците и предлагате алкохол, предложете и хубав плодов сок, газирани напитки или подсладено безалкохолно питие, когато питате хората какво биха искали да пият.

Ако сте организирали голямо събитие, изпращайте наоколо и безалкохолни напитки заедно с газираното вино.

Когато някой предлага само „бяло или червено“, това ни кара да мислим, че ще вдигнем голям шум като поискаме чаша вода.

  1. Пригответе и някакви безалкохолни варианти на коледните класики.

Да си трезвен може да е неприятно, когато всички останали са се сгушили уютно и пият подсладено вино, горещ чай с алкохол или ром с масло.

Погрижете се трезвените ви приятели да бъдат включени в празника като приготвите някоя коледна класика без алкохол. Аз съм почитателка на горещия шоколад с канела или захаросания пунш от плодов сок.

трезвеник

  1. Не решавайте, че няма да поканите някой, защото той не пие.

Това наистина е много тъпо.

Подобно действие високо и ясно казва, че искате някой да дойде, ако той е пиян – че той е забавен, само ако пие.

Това е много вредно послание.

Може да се оправдаете като си кажете, че не искате да карате трезвеника да се чувства „неудобно“, но всъщност той решава какво му е удобно, не вие.

Не изключвайте някого от плановете, само защото той е решил да не пие алкохол. Дайте му възможност да дойде. Покажете му, че е добре дошъл. Уверете го, че спирането на алкохола не означава, че хората няма да искат повече да излизат с него.

Да, той би могъл да откаже поканата, но наистина не боли все пак да го поканите.

  1. Моля ви, не притискайте трезвеник да пие.

Ако някой каже, че няма да пие тази вечер, проявете уважение.

Не се чудете какво да измислите, за да го убедите. Не му купувайте питие, за да го накарате да се чувства длъжен да го изпие. Не карайте всички да скандират „пий, пий, пий“.

Дори и да мислите, че неговите причини да не пие са глупави, те явно са важни за него. Той знае най-добре.

Оставате хората да бъдат трезвени, ако това е изборът им и не ги тормозете.

  1. Спрете да питате дали е ОК, че пиете.

Ако трезвеник е дошъл на коледното парти или в бара, или на хубава вечеря, той е напълно подготвен за това, че други хора ще пият. Непиещият не е глупак.

Не е необходимо да правите голяма работа от вашето собствено пиене, извинявайки се или питайки дали това е ОК. Наистина няма проблем, докато не го карате него да пие.

Също така, не гледайте на неговата трезвеност като на начин да съди вашето пиене. Това не е така. Всички сме тук, просто за да си прекараме добре и да отпразнуваме Коледа – просто не всички от нас пият.

Леко адаптиран превод оттук.

Share Button

За нас и за стигмата около нас

Трудно ми е да пиша такива статии и това не е защото нямам мнение или не искам да го заявя, а защото мисля, че се превръщат в клише. Разговорите по подобни теми често водят до разгорещени дискусии, а те сами по себе си почти винаги опират до едно и също. От друга страна понякога има изключения и именно през тях с едни много малки стъпчици се случва промяна или стават положителните, хубави неща. Заради тях си заслужава. Стигмата си е стигма.

Ние сме реалисти (тези, които работим в програма „Солидарност“ и на Информационната линия за наркотиците, алкохола и хазарта) – предразсъдъците и нагласите са нещо много устойчиво и трябва много време, за да се променят. В някои случаи никога не се променят, а понякога това се случва на малки „порции“, в определени моменти, в определени ситуации. Изключения.

Искам да ви разкажа именно за тези изключения. За изключенията, които често не виждаме или забравяме. Аз познавам такива хора. Познавам ИЗКЛЮЧЕНИЯ. И от части заради тях знам, че това, което правя, си заслужава и го правя единадесет години. Мога да кажа същото и за колегите ми, макар и понякога да имаме различни мнения, което всъщност е доста полезно.

Днес беше един такъв ден – ден на различните гледни точки. Сутринта отворихме една от страниците ни в социалните мрежи и видяхме коментар, в който стигмата по отношение на зависимостта отчетливо личеше.

Накратко ситуацията е следната: правим кампания с коледни картички, авторски, направени от участниците във фотоателието ни „ФотоФози“. Участниците в ателието са хора, които успешно са приключили рехабилитацията си от зависимостта, и също така членове на екипа. „ФотоФози” е един от начините, които измислихме заедно и чрез които се опитваме да ги насърчаваме да продължат напред, да се развиват и да откриват нови хоризонти. Ателието има за цел и се опитва да подпомага финансово както собственото си съществуване, така и това на участниците. Картичките са един такъв продукт – опит сами да се подпомагаме. Разбира се, тук веднага може да се намеси и темата за това колко безхаберна е държавата в това отношение и как ако имаше някаква нормална политика, нямаше да ни се налага да се учим да бъдем търговци. Както и да е. Мога много да говоря по този въпрос, но ще се получи малко като „плюене”, пък и ще се отплесна прекалено много.

стигма

Да се върна на коментара, който разбуни духовете, и на който всъщност съм благодарна, защото беше причина за една добра дискусия с различни гледни точки. Та резюмирано звучеше: „Какво ще подкрепям каузи и ще давам пари – сами си го правят, а и имам личен опит, в който единственото, което ми се е случвало, е да бъда потърпевша от „болестта” на зависим/а.”

Нищо ново. Не е първият подобен коментар, няма и да е последния.

Защо се впечатлих? Защото с колегите се разговорихме и може би всъщност първо малко се разочаровахме, тъй като положихме доста усилия по отношение на ателието,  по създаването на картичките, както и по популяризиране на кампанията с тях, а този коментар като че ли отразява нагласата на обществото и реалността, в която работим.

И тогава заговорихме за стигмата. За стигмата около проблемите, свързани със зависимостта и разбирането й като болест. Сега, когато пиша, се чудя доколко всъщност наистина става въпрос за стигма. Като че ли обществото масово отказва да подкрепи хора, които са в подобно положение. Ако започна да изброявам причините, вероятно ще трябва да напиша отделна статия по въпроса. Да, така е, липсва подкрепа, но защо трябва да говорим за стигма? През очите на ентусиазирания специалист може би това е стигма.  Когато работиш това, което работим ние, и виждаш колко е трудно, много ти се иска да направиш всички съпричастни, да намериш разбиране и подкрепа като „Блясъчко Мечтателя”. Понякога това се случва – има подкрепа и разбиране от най-неочакваните места. Понякога е  тъкмо обратното – затварят ти вратата там, където си се надявал точно на обратното. Понякога вратата въобще не се отваря. Само че това не е стигма – това се случва почти във всяко отношение в живота. Да, за нас и за зависимите може би е стигма, защото прави процеса на полагане на усилия по-труден.

Но има и друга гледна точка – тази на хората, които са пряко засегнати от ситуацията. Гледната точка на потърпевшите от последиците от зависимостта. Когато самият ти си страдал, е много трудно да мислиш за страданието на другия. Водят те гневът и болката. В един момент се изморяваш. Няма пространство за теб самия и хилядите безпочвени опити за промениш ситуацията, камо ли за другия. Когато си пострадал без причина, мислиш за собственото си оцеляване и няма по-нормално нещо от това. Остава обвинението към другия, но и към себе си може би.

Така че това не е стигма. Въпрос на гледни точки. Въпрос на житейски опит. Не можем да очакваме всички да приемат една позиция. Не можем да очакваме всички да ни разберат и подкрепят. Можем само да се надяваме. Да се надяваме, че от време на време ще се появяват такива хора, които ще виждат изключенията, ще виждат, че зад зависимостта стои човек. Да, понякога „непоправим” такъв, на когото му е добре в положението, в което е. Такъв, който не иска или не може да се бори, или няма как да се бори.  Такъв, който си е просто „с кофти характер“. Има ги обаче и изключенията. Онези, които с цената на много труд и усилия се опитват да направят нещо със себе си. Онези, които се борят и се опитват да направят живота си по-добър. А не искаме ли всъщност всички това? Да имаме малко по-добър живот. Просто всички се борим с различни неща. Променяме различни неща в себе си и около нас.

Именно това ни се иска да разберат тези хора, които нямат досег с болестта, наречена зависимост. Не всички зависими са еднакви. Болестта не е оправдание, но не е и общ знаменател. Зад диагнозата винаги стои човек. Много объркан човек. Стои едно желание за по-добро, за промяна. Стои една надежда. Каузите са за този тип хора. Тези, които се опитват да намерят път.

Чудехме се какво трябва да бъде посланието към хората, за да им даде тази гледна точка. Като че ли всичко е много изтъркано. „Не на дрогата”; „Това е болест, не избор”. Не знам дали е изтъркано, но е реалност. Всеки  обаче ѝ придава своя смисъл.

Пиша тази статия не за да се оплаквам, че имало коментар, различен от очаквания, а защото като че ли не успяваме да намерим пътя към това да заявим „изключенията”. А именно те са важни за нас. В крайна сметка човек се бори за това, което  му е важно. Човешка природа.

Мисля си, че това е доста трудна задача. Задавала съм си въпроса много пъти: какво е нужно, за да допуснеш и другата гледна точка, да допуснеш нещо по-различно.

Как мислите вие? Очевидно това да „влезеш в обувките на другия“ не винаги е достатъчно. Понякога даже има обратен ефект.

Тогава какво? Сещам се как тук, в рехабилитационната ни програма, са идвали много хора. Зависими, които не искат да се лекуват, но впоследствие го правят и успяват. Имали сме стажанти или доброволци, някои от които с немалко предразсъдъци или специфични нагласи. И някак си това се е променяло. Единственият отговор, който си давам за тази промяна на нагласите, е, че това е „благодарение на изключенията”. Виждайки и съпреживявайки ги, те успяват да разберат идеята, да видят защо има смисъл и какъв би могъл да бъде резултатът.

Клиентите в програмата ни обаче не са „ходещи експонати”, които могат да ходят на всякъде и да афишират това, че се опитват да направят нещо различно, както всъщност очакваха от тях и нас от някои телевизионни предавания.

Това, което могат да направят и те, и ние, е да представим труда им и да ви запознаем с реалните резултати от усилията им. Фотографското ни ателие е един от тези начини.  Не можем да разкажем и покажем всичко, но можем да се опитаме да представим най-доброто. Едва ли всички ще го видят така. Ние сме емоционално свързани с тези усилия и може би затова влагаме такова съдържание. Даваме си сметка, че няма как да очакваме другите да го направят. Просто се надяваме. Търсим начини. Не разчитаме на Коледа. За нас тя винаги е една и съща. Разчитаме на вас и преди всичко на нас самите. Ние търсим пътища. Хората, които са зависими – също. Търси този, който има нужда. Остава надеждата, че има и такива, които ще разпознаят тази нужда.

 

Share Button

Защо толкова много хора умират от свръхдоза опиоиди? Причината е в нашето рушащо се общество

Убиец № 1 на американците под 50 годишна възраст не е ракът или самоубийството, или катастрофите по пътищата. Убиец № 1 са свръхдозите наркотици. Те са се учетворили от 1999 г. досега. Повече от 52 000 американци са починали от свръхдози през миналата година. Дори във Великобритания, където употребата на незаконни наркотици намалява, смъртните случаи поради свръхдоза се увеличават, като са нараснали с 10% само от 2015 до 2016 г. „Войната срещу наркотиците“ продължава, но това е война, която губим.

Най-голям брой от свързаните с наркотици смъртни случаи се дължат на употребата на опиоиди – молекулите, които се продават като обезболяващи от фармацевтичните компании и като хероин, продаван от търговците на наркотици. Опиоидите, независимо откъде идват, се свързват с рецептори из цялото ни тяло. Опиоидните рецептори са се развили, за да ни пазят от паника, тревожност и болка – един внимателен ход на силите на еволюцията. Но нежното въздействие на естествените опиоиди, произвеждани от нашите собствени тела, прилича на летен бриз в сравнение с разрушителния ураган, предизвикван от наркотиците, създадени да имитират тяхната функция.

Повечето опиати, продавани на улицата (включително хероин) сега са смесени или заменени с фентанил – наркотикът, който уби певеца Принс – и неговите аналози, които са много по-силни от хероина и са толкова евтини, че печалбите от наркотърговията се увеличават неимоверно с горе-долу същата скорост, с която расте броят на свръхдозите. От Националната агенция по престъпността във Великобритания казват, че дилърите смесват лекарства от Клас А с хероин. Веществата са били открити в телата на до 46 души, които са починали тази година, макар точните причини за смъртта им да остават несигурни. Употребяващите не знаят какво получават и взимат твърде много. Фентанилът е разпознат като основния двигател на епидемията от свръхдози.

Общественият отговор е разбираемо отчаян, но като цяло е основан на погрешни идеи. Започваме с обвинения към зависимите. След това обвиняваме фармацевтичните компании за създаването и пласирането на обезболяващите. Обвиняваме лекарите, защото предписват твърде много опиати, което ги принуждава да предписват твърде малко, което пък води пациентите към уличните наркотици – те са по-евтини, доставят се по домовете чрез интернет поръчка и нямат никакъв качествен контрол. Казваме, че ще подпалим отново войната срещу наркотиците, която експертите признават за колосален провал от 30-те години на миналия век нататък. Също така продължаваме да разглеждаме зависимостта като хронично заболяване на мозъка, така че ползите от образованието, социалната подкрепа, психологическите интервенции и овластяването на личността получават твърде малко внимание. Да, зависимостта означава и промени в мозъка, но продължаващата медикализация допринася малко за борбата с нея.

опиоиди

Все пак има някакъв прогрес: на някои места опиатите по медицинско предписание като метадон и субоксон вече са по-лесно достъпни за зависимите. Това е добре, защото все по-отчаяните зависими често са изгонвани на улицата, където те най-вероятно ще умрат. Достъпът до налоксон, който действа като антидот, бавно си проправя път през джунглата на политиката за наркотиците, предоставяйки простичък ресурс за справяне със свръхдоза на място. Но на твърде много места в САЩ и в други страни е твърде трудно да се придобие.

Съществуват по-умни отговори, но също така има по-умни въпроси, които трябва да бъдат зададени. Епидемията от свръхдози ни принуждава да погледнем в един от най-тъмните ъгли на модерния човешки опит, да спрем да губим време, обвинявайки играчите и да започнем да гледаме директно в източника на проблема. Какво е да бъдеш млад човек, растящ в началото на XXI век? Защото сме толкова стресирани, че нашият вътрешен запас от опиоиди не е достатъчен?

Опиоидната система се е развила, за да ни позволи да функционираме, да не се паникьосваме и да изключваме, когато сме под заплаха или в болка. Подкрепата от други хора също ни помага да се справяме със стреса, но тази подкрепа също е подсилена от опиоидите. Нашата привързаност към други хора – дали в приятелство, семейство или в романтична връзка, изисква опиоиден метаболизъм, така че да можем да изпитваме любов. Опиоидите ни даряват усещане за топлота и сигурност, когато се свързваме един с друг.

Получаваме опиоиди от мозъчния ствол, когато някой ни прегръща. Майчиното мляко е богато на опиоиди, което казва много за химическата основа на връзката майка-дете. Когато плъховете получат допълнителна доза опиоиди, започват да играят повече един с друг и дори се гъделичкат. И когато на гризачите им позволят да общуват свободно (вместо да ги държат изолирани в стоманени клетки), те доброволно избягват заредената с опиати бутилка, висяща на решетката на клетките им. Те вече си имат достатъчно опиоиди.

опиоиди

Казано накратко, бозайниците се нуждаят от опиоиди, за да се чувстват сигурни и да си имат доверие. Така че какво говори това за нашия начин на живот, ако естественият ни запас не е достатъчен и затова рискуваме живота си, за да получим още? Това говори, че сме стресирани, изолирани и недоверчиви. Това е проблемът, който трябва да решим.

Много хора са предложили таргетирано образование, подкрепа от общността и междуличностно свързване чрез групови дейности. Силната книга на Йохан Хари „Преследвайки вика“ (“Chasing the Scream”) разглежда как такива инициативи са проработили в разнообразни общества. Един интригуващ пример е съчувственият, освободен от обвинения диалог, който се е развил между гимназиалните ученици в Португалия, подчертавайки опасностите от наркотиците и подтиквайки най-уязвимите да се въздържат от тях – не защото ще им се случат неприятности, а защото зависимостта е непоносима и опасна. Този диалог върви успоредно с декриминализацията на употребата на наркотици.

Португалия имаше поразително високо ниво на хероинова зависимост преди 16 години. Сега страната се слави с второто най-ниско ниво на свръхдози на континента. Социалното включване в действителност работи срещу зависимостта, докато наказанието само я подхранва.

Но специфичната привлекателност на опиоидите ни казва повече за самите нас като общество, като култура, отколкото буйните покачвания и намаления в статистиките на зависимостите. Днешните млади хора навършват пълнолетие и изграждат живота си на възрастни в среда на огромна несигурност. Корпорациите, които се гордееха със справедливостта си към своите служители, сега се стремят единствено към печалба. Високите ешелони в управлението са толкова подложени на риск, колкото и чиновниците от най-ниските нива. Огромните на брой уволнения, обяснявани от водовъртежите на глобализацията, правят дългосрочните трудови договори реликва от миналото. Питам хората, които идват вкъщи, за да доставят пратки, дали харесват работата си. Не могат да кажат. Сключват до три шестмесечни договора подред и след това биват уволнявани, така че компанията да не трябва да им плаща обезщетения.

опиоиди

Хората се изливат от университетите с всякакви видове образователни степени, но с умения, които бързо стават неподходящи. Но хората без университетско образование са още по-зле. Те се оказват практически негодни за работа, защото има толкова много други хора в същото положение, а работодателите ще наемат този, който им излиза най-евтино. Абсурдно ниското минимално заплащане в САЩ със сигурност влошава ситуацията. Както надеждата за стабилна работа се изпарява, така изчезва и възможността за връзка със семейството, приятелите и обществото като цяло, а остава твърде много време за убиване. Опиоидите могат да помогнат да се намали чувството на безнадеждност.

Възможността човек да се установи в подходяща за живот ниша в семейството му и общността му бива отнасяна от ветровете на нерегулирания капитализъм в един глобализиран свят. Колкото до интимността и доверието, които ние, хората, винаги сме търсили един у друг – в приятели, колеги и любовници, връзките в днешно време са неустойчиви. Дори ако имаме възможността да се свързваме, сме твърде стресирани и депресирани, за да се опознаем един друг добре, да развием доверие, да даваме и получаваме съчувствие. Градският живот изисква от нас да жонглираме с високостресови взаимоотношения чак до момента на психическо и емоционално изтощение.

Началото на XXI век предлага по-малко структура и стабилност чрез религията или разширеното семейство, отколкото ние, човеците, сме изпитвали през хилядолетията. А може би нещата просто са такива, каквито са. Но ние не трябва да изхвърляме изцяло базисната ценност на сигурността и свързаността. Можем да построим социални структури – правителства, корпорации, обществени организации и системи за образование и грижи, за да насърчим стабилността, надеждата и доверието във всекидневния ни живот. Както учениците в Португалия, можем да предложим съчувствие и включване като алтернатива на хероина. Ако не успеем да направим това, ние също можем да посегнем към опиоидите. Просто за да издържим.

Източник

Share Button

Ах, тези страхове!

страх

Погледнете тази снимка! Разпознавате ли емоцията на нея? Не е трудно, нали? Сега си представете примерно кошута в храсталака, която надушва наближаващия хищник – ушите се наострят, дишането се учестява, зениците се разширяват, ноздрите също, сърцето ѝ е на път да изскочи. Животно е. Но като че ли дори и при животното проявлението не е много по-различно и някак си е разпознаваемо. Какво е? Страх? Да!

Всички познаваме това чувство и всички сме го изпитвали по една или друга причина, в една или друга ситуация.

Страхът е…

Дефиницията за страх го определя като чувство, появяващо се в резултат на възникнала заплаха, опасност. Нещо, което застрашава съществуването ни или заплаха да ни бъде отнето нещо ценно.

Забелязали ли сте, че независимо каква е ситуацията или причината, физиологичните симптоми са едни и същи: потене, сърцебиене, сякаш имаме тежест в краката, учестено дишане, изпотяване на дланите.

Но макар и проявите да са еднакви, страховете сами по себе си не са. Различните школи и автори имат различни класификации.

В книгата си „Неврозите“ Фройд говори за два типа страх – „реален“ и „невротичен“. Накратко – първият е свързан със съществуваща сега и в момента опасност, която изисква от нас реакция, намеса, адаптивност. Вторият е страх, който е резултат от заплаха, която би могла да произхожда от фантазиите ни, базиращи се на минал негативен опит и който проектираме в бъдещето или на задържано либидо.

В статия в Psychology Today са описани 5 основни вида страх: от това да спрем да съществуваме (смърт); от осакатяване; от загуба на автономност; от разделяне/отхвърляне; от смърт на егото. Авторите описват как от тези страхове произлизат редица други.

В някои от източниците се поддържа теорията, че причините за появата на страха са свързани с така нареченото „отъждествяване” (аз бих го нарекла идентифициране) с някого или нещо, както и с привързаността.

страх

Страх или тревожност

Нерядко страхът и тревожността са използвани като синоними. Между тях обаче трябва да се прави разграничение – страхът е чувство, породено от нещо, което предстои да се случи, имаме сигнали и признаци за него, знаем, че в някакъв аспект е опасно за нас. Тревожността е състояние, което се поражда, когато вече събитието е факт и ние не знаем, или се колебаем как да отговорим, как да се адаптираме към него.

Във всеки случай, едва ли може да се направи пълен обзор на всички концепции за страха. Не е и такава целта.

Страхът в определен аспект може да бъде и мотивация за действие и развитие, за напредък. Страхът може и да пази. Проблем е обаче, когато страхът парализира.

Може би затова страхът представлява интерес за психологията. Защото всъщност той може да блокира, да стопира развитието ни и дори да доведе до регрес. Страхът и тревожността, произлизаща от него или свързана с него, са нещо, което често пъти ни тласка да подлагаме на съмнение собствения си образ, а понякога и този на другите. И това определено не е градивният елемент, напротив. Страхът често води до изолация и създава сериозни трудности във функционирането ни. В зависимост от природата и интензитета му, може да премине в дисфункционално поведение и дори в психична болест. В голяма част от случаите страхът е симптом на задръжка, породена от негативен минал опит или от травматично събитие. На база на тях често пъти се пораждат фантазии и ирационални мисли, развиващи определен сценарий (най-често негативен), който тласка към дисфункционално поведение.

Борба?

Хората често си мислят, че най-добрият начин за справяне със страха (стига той да е осъзнат) е борбата с него и срещу него. Само по себе си това изисква много енергия и е свързано с контрол. Ако се замислим, ще видим, че всъщност последващата тревожност е тясно свързана с контрола. Идеята, че сме попаднали в ситуация, в която не знаем какво да правим или как да се справим, в ситуация извън зоната ни на комфорт, е свързана именно с това, че сме загубили контрола. Когато това стане, могат да следват куп неща според формираните сценарии – най-често негативни, които заплашват Аз-образа ни.

В такива ситуации най-често се чудим какво да правим. Чудим се как да се справим с този страх и тази тревожност. Решаваме да се борим. Понякога това върши работа.

Когнитивистите често предлагат като решение контрадействие – ако те е страх от паяци, бъркаш в съд, пълен с такива и реалистично се уверяваш, че в действителност сценарият не се потвърждава. Това невинаги е възможно обаче.Тогава бихме могли да оборим ирационалните мисли с факти от реалността. Всъщност този тип опити ни позволяват да действаме въпреки страха и по-скоро да се примирим с него, да го приемем като източник на опит. Разбира се, лесно е да се каже на рационално ниво и много по-трудно да се интегрира, но с малки и постепенни стъпки е постижима задача. Признаването и назоваването на страха е първата стъпка.

 

Share Button

В ума на психопата – емпатия, но не винаги

Ханибал?

Със сигурност повечето психопати нито имат брилянтния мозък на Ханибал Лектър, нито неговия особен кулинарен вкус. Обикновено не ядат черния дроб на жертвите си. И също така, характерът на Лектър илюстрира една от гатанките на психопатията: те могат да бъдат социално изкусни, ако го поискат. Способни са да съблазнят жертвите си в тъмна алея и след това, по-късно, да се превърнат в хладнокръвни изнасилвачи или убийци. За разлика от повечето убийци, които действат в разгара на страстта и по-късно се чувстват виновни за това, което са направили, психопатите не изпитват подобно разкаяние.

Няма страх

Досега доминиращото разбиране за психопатията беше, че при психопата основно липсват емоции като страх или дистрес. Ако пляскате с ръцете си зад гърба на някого, той/тя ще се стресне и можете да усетите как дланите му/ѝ са се изпотили. Ако направите това с индивиди с психопатия, опитите показват, че отговорът им не е такъв. Те едва ли ще се стреснат и ръцете им ще останат сухи. Сега си представете никога да не сте чувствали истински страх или заплаха. Как тогава ще проявите съпричастност към страха или дистреса на другите?

 Емпатия ? 

Емпатията е ключът към нашето нормално морално развитие. Като деца ни се казва да не нараняваме другите и ни се казва да не говорим с пълна уста. Децата бързо започват да чувстват голямата разлика при нарушаването на тези два вида правила. Емпатията е това, което прави разликата. Всеки път когато нараняваш някого, нещастието на този човек става твоя болка и започваш да асоциираш твоята косвена болка с нараняването на другите. Тогава насилието започва да се преживява неразривно зле. Помагането на другите, от друга страна, ни кара да се чувстваме щастливи и добре.

Ако ти липсва емпатия обаче, това никога няма да се случи. Нараняването на другите ще те остави ням и глух и ще бъде тривиално, като това да ядеш с пълна уста – просто още едно усложнение. В този случай, единствената причина да не го правиш би била страхът от наказание – не вина или състрадание. Ако такъв несъстрадателен човек бъде оставен сам в тъмна алея с привлекателна жена и няма кой да го накаже, какво би се случило по пътя на неговата сласт?

За да разберем по-добре дали липсата на съпричастност може да обясни защо психопатните насилници не се чувстват зле, когато нараняват другите, се обединихме заедно с Датската научна клиника, за да разследваме какво се случва в мозъка. През последните две десетилетия работата в нашата и други лаборатории установиха неврологичните прояви на емпатията. Всички ние активираме мозъчните зони, въвлечени в действията ни, когато виждаме действия от страна на другите – дори маймуните реагират така, както показва работата ни върху огледалните при тях неврони.

 

Активираме соматосензорния си кортекс – областта, включена в усещането за докосване, когато видим някой друг да се докосва по кожата. Активираме нашата инсула и циркулационна кора – областите, свързани със собствените ни емоции, когато виждаме емоциите на другите. Тоест ако сме свидетели на жертва на насилие, тръпнеща в болка, мозъците ни ще активират нашето собствено усещане за потрепване при болка – споделяме страданието на жертвата. Като използваме функционален магнитен резонанс (fMRI), можем да определим количествено тази емпатия чрез просто измерване на активността в моторните, соматосензорните и емоционалните мозъчни зони, докато сме свидетели на затрудненията на другите.

Опит

За да проверим дали при психопатите липсва тази емпатична мозъчна активация, Клиниката транспортира 21 психопата, осъдени заради проява на насилие, при нашия скенер. Един по един, в бронирани миниванове. Тъй като металът не може да бъде донесен в близост до скенер с магнитни изображения, охраната беше невъоръжена, но пациентите имаха дървени пръчки, прикрепени към панталоните им и пластмасови ръкавици, за да не могат да избягат или да наранят някого.

На всеки пациент са показани филми на хора, които се нараняват, докато мозъчната им активност е измервнаа с fMRI. Първоначално на пациентите е казано да гледат внимателно филмите. По-късно Харма Мефърт, докторантът, който провеждал изследването (сега в Националния институт по психично здраве в Бетезда, САЩ), влиза в стаята и зашлевява пациентите по ръцете им, за да локализира мозъчните области, участващи в усещанията за докосване и болка. Тогава успяхме да увеличим наблюдението на това дали пациентите активизират тяхната собствена болка, докато наблюдават това при другите. Направихме същото с други 26 мъже на подобна възраст и с подобен коефициент на интелигентност.

Резултатите от изследването, които са публикувани в списание Brain, показват, че вторичното използване на моторните, соматосензорните и емоционални мозъчни зони е много по-слабо при пациенти с психопатия, отколкото при нормалните субекти. Теорията изглежда правилна: съпричастността им е намалена и това може да обясни защо те извършват такива ужасни престъпления, без да чувстват вина.

Заблуда 

Но тогава, как в същото време психопатите успяват да бъдат толкова чаровни? Спомням си, че говорих с единия от пациентите – Пациент № 13, особено тежък психопат (той има пълни 40 точки по скалата за психопатия). Заобиколен от пазачи, той изглеждаше като най-приятния човек. Усмихваше се, беше ангажиран, изглеждаше така, сякаш чувстваше какво искаме от него. Много от нашите „нормални“ участници изглеждат груби и неприятелски настроени в сравнение с него. Валерия Газола, с която ръководех лабораторията, предложи да оставим пациентите да гледат филмите отново, но този път като ги помолим да се опитат да проявят съпричастност към жертвите в тях. Това, което открихме, беше, че тази проста инструкция стимулира активирането на съпричастност в мозъка им на ниво, което беше трудно да се различи от това на здравите контроли. Изведнъж психопатите изглеждаха съпричастни като другите хора. Емпатията им се беше „включила“.

Така изглежда, че психопатите не просто не изпитват емпатия. Вероятно при повечето от нас емпатията е режим по подразбиране. Ако видим жертва, ние споделяме болката ѝ. За психопатите престъпници от нашето изследване емпатията изглежда като доброволна дейност. Ако те искат, могат да проявят съпричастност и това обяснява как те могат да бъдат толкова чаровни и може би толкова манипулативни. Веднъж след като те съблазнят, щом е изпълнена тяхната цел, принудената съпричастност вероятно ще изчезне отново. Веднъж свободни от ограниченията на емпатията, остават малко неща, които могат да ги спрат от проявата на насилие.

Емпатичен режим – „изключен“

Как психопатите включват и изключват емпатията си? Всеки един от нас има такъв „ключ“. Ние сме много по-съпричастни към болката на приятели, отколкото към нещастието на хора, намиращи се от другата страна на света. Тези, които правят акупунктура, се научват да потискат съпричастността си при вида на това как иглата влиза в кожата. Намаляването на емпатията понякога има ясни еволюционни ползи: ако трябва да защитим семейството си от нападение, не можем да си позволим да проявяваме съпричастност към агресора си. Изглежда обаче, че в модела, който ни е заложен, емпатията присъства. Но при психопатите изглежда, че има малко по-различен начин на „включване“: сякаш при тях е заложено съпричастността да е „изключена“.

Много още има да се разбере по отношение на това как индивидите с психопатия имат потенциала да проявяват съпричастност понякога, но как този капацитет е изключен по принцип. За терапевтите нашите открития може би предполагат, че най-добрият подход към психопатите не е да бъдат научени на емпатия и съпричастност – те вече изглежда са способни  на това. Вместо това може би е необходимо да бъдат научени да проявяват емпатия винаги. Как да стане това не е ясно, но може би е добре да се започне такова обучение по-рано, преди насилието да се превърне в начин на живот.

 

изход

Емпатията – автоматичен процес

Скорошно проучване на професор Еси Вайдинг от Университетския колеж на Лондон показва, че коравосърдечна и неемоционална група от деца с поведенчески разстройства изглежда, че вече проявява липса на спонтанна съпричастност: те също така активират по-малко емпатията си, когато просто наблюдават болка при другите. При тези деца има много висок риск да се превърнат във възрастни психопати. Ранните интервенции при тези деца с цел да се направи емпатията автоматична може да са обещаващ подход.

Източник:

https://www.psychologytoday.com/blog/the-empathic-brain/201307/inside-the-mind-psychopath-empathic-not-always

Share Button

Да живеем отвътре навън

Сигурно сте чували за Дон Мигел Руис, а вероятно сте чели и някои от неговите книги. Тази, на която искам да обърна внимание в тази статия, е „Петото споразумение (Толтекска книга на мъдростта. Практическо ръководство за себепознание)“, написана в съавторство с Дон Хосе Руис и Джанет Милс.

Какво означава да живеем отвътре навън?

Накратко казано, това означава да не оставяме външните обстоятелства да контролират и моделират живота ни. Да живеем отвътре навън означава да имаме добре установени лични граници и контрол над собствените си мисли, чувства и преживявания. Да живеем отвътре навън означава да приемем факта, че носим отговорност не само за това, което правим и даваме, но и за това, което решаваме да приемем и да допуснем в себе си.

Упражнявали сте се всеки ден, откакто сте родени, за да се превърнете в това, което днес вярвате, че сте. Повтаряли сте мислите и действията си, докато не са станали автоматични. Но задействате ли нещо ново, промените ли това, което вярвате, че сте, тогава целият ви живот ще се промени.

Кои са петте споразумения, които Руис предлага да сключим със себе си и как самият той ги обяснява?

  1. Бъди безупречен в словото си

„Истинското значение на споразумението „Бъди безгрешен в словото си“ е никога да не използвате мощта на думите срещу себе си. Ако сте безгрешни в словото си, няма да предадете собственото си Аз. Няма да използвате символите, за да клюкарствате или да разпространявате емоционална отрова по адрес на други хора или на самите вас.“

  1. Не приемай нищо лично

„Сега лесно ще си обясните защо има толкова противоречия между хората. Земята е населена с милиарди сънуващи, които не осъзнават, че всеки обитава собствен свят и сънува собствен сън. От гледната точка на всеки главен герой — а тя е единствената му гледна точка — светът се върти около него. Когато второстепенните участници в неговия филм кажат нещо или постъпят по начин, който не отговаря на гледната му точка, той се ядосва и се опитва да се защити. Когато те не са такива, каквито ги иска, се чувства наранен.

„Значението на Второто споразумение е просто. То ви дава имунитет във взаимоотношенията с второстепенните герои на съня ви. Няма нужда да се обременявате с гледните точки на останалите хора. Осъзнаете ли веднъж, че нищо от това, което те казват или правят, всъщност не се отнася до вас, вече няма да се интересувате от клюките и критиките по ваш адрес; вече няма да има значение кой ви отхвърля и кой не ви харесва. Всичко това няма да ви докосва и няма да ви влияе. Не изпитвате необходимост да защитавате позициите си.“

  1. Не прави предположения

„Слушаме символите в главата си и започваме да предполагаме чрез тях: какво ли правят останалите хора, какво мислят, какво казват за нас и изобщо, започваме да генерираме хипотетични ситуации в ума си. Съчиняваме цяла история, която е истинска само за нас, и започваме да й вярваме. Едно предположение води до друго, ние правим заключения и ги приемаме лично. После обвиняваме останалите хора и обикновено задействаме клюката, в опит да оправдаем предположенията си. Разбира се, с клюките изопачената информация се преиначава още повече.

Да правим предположения и да ги приемаме лично е началото на Ада в живота ни. Почти всички конфликти тръгват оттук и не е трудно да си обясним защо.“

„Предположенията не са нищо друго освен лъжи, които си внушаваме. Причиняваме си безпочвени терзания, тъй като всъщност не знаем кое е вярно и кое не е. Да предполагаме означава просто да създаваме неприятности там, където ги няма. А ако неприятностите се случват във филма на някой друг? Няма ли значение, че те не ви засягат, че не принадлежат на личната ви история?

  1. Винаги прави най-доброто, на което си способен

Вашето „най-добро“ ще се променя във всеки един миг — ще бъде различно, когато сте здрави и когато сте болни. Независимо какви са обстоятелствата обаче, правете най-доброто, на което сте способни, и така ще се спасите от самокритиката, самосъжалението и самобичуването.

„Ако се изправите срещу убежденията си и се запитате дали това, в което вярвате, е истина, може би ще откриете нещо доста интересно: през целия си живот сте се опитвали да бъдете достатъчно добри за някой друг и сте оставяли себе си на последно място. Пожертвали сте личната си свобода, за да живеете съобразно чуждите гледни точки. Опитвали сте се да бъдете достатъчно добри за майка си, за баща си, за учителите, за партньорите или децата си, за религията и обществото си. След като правите това в продължение на толкова много години, накрая се опитвате да бъдете достатъчно добър и за себе си, но виждате, че това просто вече не ви се удава.“

„Когато сте готови да промените живота си, когато сте готови да промените споразуменията си, тогава най-важно за вас е себепознанието. Не можете да промените споразуменията, ако не осъзнавате какво харесвате и какво не харесвате. Как бихте могли да промените нещо, ако не знаете какво искате да бъде различното от него?“

„Всяка промяна е резултат от действие. Практиката прави майстора.“

       5. Бъди скептичен, но се научи да слушаш

Не вярвайте на себе си и не вярвайте на никой друг. Използвайте силата на съмнението и поставяйте под въпрос всичко, което чувате: Така ли е наистина? Вслушвайте се в намерението зад думите и ще се научите да разбирате тяхното истинско послание.

„Ако страдате, не е защото някой друг ви причинява страдание, а защото сте подвластни на Тиранина, който управлява вашето съзнание. Когато този тиранин ви се подчини; когато в ума ви вече не съществува нито Съдник, нито Жертва, тогава и страданието ви ще изчезне.

Вашият тиранин е безмилостен. Той непрекъснато ви малтретира, използвайки символите срещу вас. Подхранва емоционалната отрова, генерирана от негативните ви емоции, а те се пораждат от осъждането и оценките, които той прави. Никой не ви съди повече от вас самите. Разбира се, опитвате се да избягате от тази критика; да избягате от вината, от отхвърлянето и наказанието, но как бихте могли да избягате от собствените си мисли? Ако не харесвате някого, имате пълната свобода да си тръгнете. Ако не харесвате себе си, къде бихте могли да избягате? Можете да се скриете от всеки друг, но не и от собствената си критика. От нея нямате спасение.“

„Където и да отидете по света, ще чуете всевъзможни мнения и човешки истории. Ще се сблъскате с обаятелни разказвачи, които ще ви съветват какво да правите с живота си: „Трябва да направите това, трябва да направите онова.“ Не им вярвайте. Бъдете скептични, но се научете да слушате, след което вземете решение. Бъдете отговорни за всеки избор, който правите в живота си. Това е вашият живот; това не е животът на друг и никой не може да се меси в него.“

Ако се упражнявате да бъдете безгрешни в словото си, ако не приемате нищо лично, ако не правите предположения, ще прекъснете хиляди споразумения, които ви държат в капан. Много скоро вашите убеждения ще се превърнат в избор на истинското ви Аз, а не на образа, който вярвате, че сте. Тогава ще започнете да живеете и отвътре навън, държейки силата и контрола над собствения си живот в ръце. Ще решавате как да реагирате на дадени ситуации, а няма да бъдете реактиви и провокирани от неща извън вас. Тогава ще бъдете истинските господари на живота си.

Готови ли сте да се споразумеете със себе си?

 

 

Share Button

Хвани ме, ако можеш

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Първа част тук.

Гоня те – не мога да те хвана, не искам да те хвана, не искаш да те хвана, страх ме е да те хвана, страх те е да те хвана. Какво ли става, ако те хвана? Може би фантазията за това какво става, ако си „хванат“, е всъщност отговор на въпроса: „Защо въобще я играем тази игра?“ Нека да си представим ситуация, в която се разиграва този тип динамика.

Например:

Представете си двама приятели, които правят планове за обща почивка, но всеки има своите представи за това как да се организира времето. И тези представи доста се разминават/различават. И ето какво се случва – единият споделя за идеята си, а другият примерно премълчава своята (причините могат да са различни). Съгласява се с предложението, но вътрешно е недоволен. От една страна иска да иде на почивка с приятеля си, защото си прекарват добре заедно. Не му харесва организацията, защото това не е представата му за почивка. В същото време остава пасивен за своите желания и нужди, защото го е страх да не обиди приятеля си, защото му се струва безсмислено, защото в момента си мисли, че може да направи компромис и т.н. В крайна сметка приема чуждото предложение, но това, което става, е че изпитва голямо неудовлетворение и някак си започва да се самонавива колко ужасна ще е почивката.

И това му се отразява – в настроението, в поведението към приятеля му. Остава обаче пасивен и не споделя притесненията си. Мисли си, че другият сам трябва да се досети или да предложи нещо друго. Приятелят му не казва нищо. Но някак си вижда, че нещо не е наред, усеща, че като че ли има някакво напрежение. И въпреки това не се опитва да разбере какво става.  Отиват на почивка. Можем само да хипотезираме как си прекарват и какви са взаимоотношенията им накрая.

Какво всъщност се случва ?

От една страна всеки мисли, че отговорността за това отношенията им да са добри е всъщност отговорност на другия. Да, отговорност е на този, който не е съгласен и има друга нужда да я заяви и назове. Отговорност е и на другия, ако за него тези взаимоотношения са важни да сподели как се чувства от промяната в тях. Всеки обаче си мълчи. Чака инициативата да бъде поета от другия. Всеки си седи и в неудовлетворението. Със собствените сценарии. И започва така нареченото по български „дуене на бузи“. Понякога може да продължи до безкрай. Има такъв тип отношения, където през една или друга ситуация този сценарий продължава и се върти непрестанно.

Съпруг и съпруга – много често един тип ситуация – той иска да ходи на мач, мисли си, но не казва. Тя има други планове. Заявява ги, в тези планове някак си е включен и той. Той не противоречи. Но не е доволен. И това става очевидно. Понякога съпругата разбира защо – той е споделил: „Исках да ида на мач, но предпочетох теб“, понякога не – той отказва да каже защо цялата вечер е „сърдит“ и се държи „безобразно“ или сякаш го няма. Това я ядосва. И тя също му се цупи. И после – скандал, изпълнен с обвинения. Какво се случва? Единият не си заявява нуждата. Другият не пита за нуждата. В крайна сметка – всичко минава през обвинението.

Криеницата или „хвани ме, ако можеш“ се изразява именно в това – да криеш нуждите, мислите и чувствата си, но да чакаш обаче другият да се досети. И понеже това не е реалистично, винаги оставаш неудовлетворен. Трупаш. Често си го изкарваш по неподходящ начин. За нещо, което може и да няма никаква връзка. Но се получава един затворен цикъл. Защото, като че ли страхът от това да понесем отговорност за онова, което искаме и чувстваме и да го заявим, е много по-голям от това непрекъснато да сме в позиция на защита и очакване.

Реално второто е много по-мъчително. Тогава по-важно става това как да накажем другия или да го омаломощим, а всъщност наказваме себе си и омаломощаваме себе си. Ако другият влиза в играта по същия начин, то се получава един затворен кръг, в който процесът е двустранен.

Тръгнахме от това какво е да си хванат? „Да си хванат“ означава да имаш контакт с другия. В смисъла на конкретната статия (защото би могло да се тълкува и мисли по различен начин) да имаш контакт е да можеш да се довериш, да можеш да поемеш отговорност, да се заявиш, дори и ако е необходимо да си отхвърлен, да понесеш реакцията на другия, а не да очакваш другият да го направи вместо теб. Да не си недоволен от това, че все не могат да те хванат, защото реално отговорността, че бягаш си е твоя. Разликата е обаче в това – че ако спреш да бягаш, възможността да не изпитваш такова неудовлетворение, каквото изпитваш, когато бягаш, е много по-голяма.

Share Button

Съвършенството – заслужава ли цената си?

Живеем в пазарни времена. Търсим и предлагаме. Разглеждаме себе си и другите като продукт. Стремим се да изградим образ, който е приемлив и толериран от обществото. Колкото по-съвършени сме, толкова по-конвертируеми. Дори съвършенство има свои стереотипи. А тези стереотипи се изменят и така ние се завъртаме в един вечен порочен кръг на преследване на измамното щастие, наречено „съвършенство“.

А какво е да не си съвършен? Това е да признаеш, че имаш своите несъвършенства, слабости. Да не влизаш в сравнения и конкуренция с другите. Да живееш живота си със своето темпо, с личните си избори, без укори, очаквания, контрол. Да не си съвършен означава смелост да приемеш и изразяваш своята автентичност. Означава свобода.

Преследването на съвършенство ни коства много. Затваря ни в порочния кръг на вечното преследване, на отлагането на днешния ден, на живота в „утре“ – утре, когато всичко ще е по-добро.

Стремежът към съвършенство е свързан с критиката, с невротичното желание да избягаме от себе си. Свързано е с осъждането, безспирното лутане, нестихващото желание за промяна, с това да сме другаде, да сме други. Свързано е с усещането за липса, с недоволство, несправедливост, с вина и обвинения.

Съвършенството е най-голямата илюзия. Стремежът към съвършенство е страх. Страхът да бъдем видени такива, каквито сме. Страхът да бъдем отхвърлени заради това, което сме. Съвършенството е оправданието да не живеем живота си сега, да се изправим срещу себе си и да прегърнем слабостите си. Страхът да видим и другия какъвто е – уникален, допускащ грешки, несъвършен.

Стремежът към съвършенство е антитеза на безусловното приемане и любов. Докато се стремим да сме съвършени, вниманието ни винаги ще е насочено към това, което ни липсва. Ще си поставяме условия пред това да се обичаме – когато започнем да печелим повече, когато изглеждаме по-добре, когато имаме нова кола, ново гадже (разбира се съвършено), апартамент, почивки, перфектно семейство…

Това е порочният кръг – всяко изпълнено условие ражда нова необходимост от доизкусуряване, а наградата никога не идва, защото съвършенството е недостижимо.

Да се обичаш истински и безусловно е да обичаш и силните, и слабите си страни. И да си си достатъчен – в този момент, точно такъв, какъвто си. Това е и щастието.

Да очакваме съвършенството от другите е нечестно. Напълно несправедливо. И ни обрича на огорчение и самота. Когато не можем да приемем себе си, когато не можем да се обичаме, когато си поставяме условия и се изпитваме, тогава ни е трудно да приемем и другите. Тогава сме критични и изискващи, а от там и нещастни.

Когато наденем маската на съвършенството, ние сме самотни, защото пазим слабостите си само за себе си. Не се доверяваме на другия, не го допускаме до себе си, защото се страхуваме, че няма да ни приеме. Когато очакваме другия да е съвършен, тогава го насърчаваме да носи своята маска. Да крие страховете и слабостите си. Сякаш другият е враг, заплаха. Да поддържаш съвършения образ е изморително и често носи гняв и страдание. Това не може да се нарече истинско свързване и интимност. Това е игра между две маски – изплашени и самотни. Всеки е нещастен първо по своему.

Съвършенството не е гарант за щастлив живот. Вероятно имате познати, които живеят живота от мечтите си, с жената от мечтите си, докато карат колата на мечтите си, а всъщност не са щастливи. Защото вътре нещо е счупено. Защото в някой момент от живота си са отрекли от себе си, изоставили са се и са надянали маската на живота-илюзия. Животът, който са си съчинили, в който всеки изпълнява предопределената му роля. Животът, в който всеки е съвършен, но никой не е себе си.

Заслужава ли си?

 

Share Button

Личностовите разстройства при токсичните лидери

Пишейки за Харвард Бизнес Ревю, екзекютив коучът Манфред Ф.Р. Кетс де Врайс твърди, че изненадващ процент от лидерите имат някакъв вид личностово разстройство.

Авторът добавя, че психичното здраве на лидерите има директно и основно влияние върху морала и структурата на работната среда. Токсичните лидери създават неблагоприятна работна среда. Нещо повече – особеностите на този тип личности могат да поставят бизнес плана, системите и дори цялата организация в риск.

Повечето лидери биха имали полза от вида себеанализ, фасилитиран от екзекютив коуча, настоява Кетс де Врайс. Дори психично здравите биха могли да покажат някои от отличителните характеристики, отнасящи се към личностовото разстройство. Авторът обяснява как екзекютив коучовете, съчетаващи психотерапия с теория на мениджмънта, могат да помогнат на лидерите да разпознаят капаните на личностовото им функциониране и да развият по-полезни поведенчески модели.

Авторът описва четири от основните личностови разстройства сред мениджърите и съветва как най-добре да се справим с тях.

1. Нарцисистът

Според Кетс де Врайс патологичният нарцисизъм е най-разпространената дисфункция, която може да бъде открита сред младшите мениджъри. Той обяснява, че всеки показва някаква степен на нарцисизъм (всички имаме нужда от малко от него, за да оцелеем), но твърде много е опасно и често води до преследване на властта на всяка цена.

Разпознаване на нарцисиста

Нарцисистите са обикновено чаровни и съблазняващи характери. Кетс де Врайс обяснява, че нарцисистът е „всичко друго, но не и цвете“. На пръв поглед изглеждат приятелски настроени, уверени и лесни за комуникиране.

Но отвъд повърхността се открива лошо чувство сред подчинените на нарцисите и оплакване от липса на реципрочност.

Нарцисистите са склонни към прибързани самостоятелни решения. Статията дава пример как нарцисистите сменят локацията на главния офис с по-скъпо луксозно място, наемат си корпоративен самолет и започват драстичен план за разширяване – всичко на свой собствен ход.

Много нарцисисти разделят света на тези, които са с тях, и тези, които са против тях, като последните са определени като злодеи.

Коучинг на нарцисиста

Въпреки грандиозността им дълбоко в себе си нарцисистите са изключително раними и чувствителни. Дисфункциите им произтичат от неадекватността на детските чувства. Според Кетс де Врайс по-важно е да се изгради ново самочувствие, отколкото да се пречупи старото такова.

Веднъж след като доверието е изградено, може да се започнат „дребни конфронтации на дисфункционални поведения“. Когато нарцисистите придобият самоувереност, те ще имат повече желание да споделят светлината на прожекторите.

Нарцисистите, които успяват да покажат по-реалистични образи, трябва да продължат да бъдат поддържани с по-продължителен контакт.

екзекютив коучовете

  2. Биполярно разстройство

Кетс де Врайс обяснява, че има различни степени на биполярно разстройство (маниакална депресия), но и тези, които са с дори относително леки форми, могат да се отчуждят от приятели и колеги.

Разпознаване на биполярното разстройство

Страдащите от биполярно разстройство изглежда, че нямат емоционално равновесие. Те са склонни към нестабилност в емоционалното състояние и колегите могат да се чувстват сякаш непрекъснато се борят с потушаването на емоционални пожари.

Въпреки това те могат да са енергични и атрактивни, когато са на висота.

Примерът за биполярно разстройство в статията е за биполярен със заразителен ентусиазъм и в същото време имащ умението да привлича хората към себе си – нещо, което допринася за първоначалния успех на фирмата.

Коучинг на страдащите от биполярно разстройство

За екзекютив коучовете, изправени пред биполярни клиенти, справянето с главния проблем е най-добрият подход, присъединявайки към работата семейството и колеги на клиента.

Дискусията с екипа може да помогне на страдащия да разбере как и защо поведението му ги притеснява. Редовната психотерапия и медикация подпомагат стабилизирането на състоянието.

3. Пасивно-агресивен

Пасивно-агресивните не харесват да се отстояват. Те избягват конфронтацията и могат само индиректно да изразят негативните си чувства. Пасивната агресивност е поведение, научено в детството. Повечето хора с такова поведение са израснали в семейства, където честната комуникация на заявяване на желанията е била забранена.

Разпознаване на пасивната агресивност

Пасивно-агресивните изглежда сътрудничат, но всъщност скришно възпрепятстват –  пропускат срокове или закъсняват.

Кетс де Врайс обяснява: „Те възнамеряват да използват отлагането, неефективността и забравянето, за да се избегнат изпълнението на задълженията.“

Те трябва да потиснат чувствата си, когато са наясно с деструктивното си поведение.

Пасивно-агресивните често се чувстват гневни на тези, които са на власт, но не могат да обяснят тази враждебност по открит, здрав начин.

Коучинг на пасивно-агресивния

Най-ефективната тактика е да окуражим гневния да конфронтира пасивно-агресивното си поведение.

Обикновено самочувствието на този тип личности е ниско и трябва да се изгради през познаването на силните им страни и да им се помогне да се упражняват да бъдат по-директни. Също така е полезно да се изучават семейните динамики и да се помогне на страдащия да разбере корените на поведението си.

4. Емоционално несвързаните

Емоционално несвързаните или „алекстимиците‘“(от гръцки „няма думи за емоции“), са буквало мислещи –  показват малко въображение и обикновено са неспособни да опишат или дори да разпознаят собствените си чувства. Също така намират за трудно да разпознаят емоциите на останалите и изпитват страх от тези емоции.

Разпознаване на емоционалната несвързаност

Емоционално несвързаните хората имат склонност да вършат нещата сигурно, да казват нещата, които се очаква да кажат, и да останат в сянка. Тези черти означават, че те иматтенденция да достигат мениджърски нива в по-големи, бюрократични организации. Липсва им динамичност и креативност. Също така харесват живота и работата да бъдат предсказуеми. Следователно алекстемиците могат да възпрепятстват прогреса и промяната.

Както може да се очаква, емоционално несвързаните имат слаби умения за комуникация и обикновено се борят, за да успеят да мотивират останалите. Също така страдат от физически прояви на емоционалните им реакции (психосоматика) – главоболия, напрежение и стомашни болки и др.

Коучинг на алекстимика

Справянето с всякакви неотложни междуличностни и комуникационни проблеми на работното място трябва да бъде първата предприета тактика. Даването на лесни съвети, които да бъдат следвани, може да направи работния им живот по-лесен и ще им помогне да изградят доверие към процеса на коучинг.

Веднъж след като доверието бъде спечелено, следващата стъпка е да се научи страдащият да разпознава и вербализира емоционалната си болка. Други техники включват релаксация и хипноза, която може да помогне на страдащия да се справи със стресиращите ситуации.

Кетс де Врайс заключава: „Мениджъри, които се провалят в това да разпознаят своите ирационални страни, са като кораби, насочени към айсберг, забравящи, че най-голямата опасност лежи под повърхността.“

Успешният мениджър не се страхува от себеанализа си, способен е да разпознае своите слабости и желае да ги превъзмогне. Екзекютив коучът може да бъде фасилитатор в този продължителен процес.

Източник: https://www.leadershipreview.net/personality-disorders-toxic-leaders

Share Button

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици – част 2

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

Прочетете част 1

Опиоидната епидемия показва, че САЩ се справя зле с регулацията на наркотици

Трябва да е ясно, че говоря за легализацията на тежки наркотици, така че това не се отнася за легализацията на марихуана. Въпреки че има истински опасения относно зависимостта към марихуана и това, че хората правят глупави неща под въздействието ѝ, моята гледна точка е, че е такъв сравнително безобиден наркотик според най-добрите научни доказателства, че правителството може да си позволи да се издъни с нея. Особено след като алтернативата е режим на забрана, който води до стотици хиляди ненужни арести в САЩ всяка година и предразполага към насилия, защото трафикантите се борят за територия или уреждат други въпроси, свързани с търговията на наркотици.

Но колкото по-тежки са наркотиците, толкова повече възможности за издънки има – както демонстрира опиоидната епидемия.

Не съм първият, който прави тази връзка. За RealClearPolicy, Робърт ВерБрюген написа, че опиоидната епидемия го е накарала да промени някои от своите либертариански възгледи за легализацията. Докато той „никога не е бил толкова наивен да мисли, че няма да има повишение в употребата или злоупотребата, ако наркотиците са легални,“ той мислел, че анализът на цената и ползите ще е в полза на легализицията и против прохибицията.

„Но със сигурност изглежда, че разхлабването на контрола на един наркотик отприщи ада, а това не бих го предвидил преди, да кажем, десет години,“ допълва той.

Попитах Итън Наделман, скоро пенсиониращият се изпълнителен директор на Drug Policy Alliance, за това.

Наделман предположи, че това е провал в САЩ в частност. На скорошна среща с някои швейцарски официални лица той изразил притеснения подобни на моите и те отбелязали, че провалите на САЩ в опиоидната епидемия не бива да подкопават опитите за легализация в Европа. От другата страна на Атлантика опиоидите са по-стриктно регулирани и до момента кризата със свръхдози е избегната.

Но Съединените щати са се провалили. Ужасно. Има много неща, които е можело да се направят, за да се спре епидемията: Агенцията по храните и лекарствата (FDA) е можела да блокира или ограничи употребата на опиоиди – да оцени по-добре риска от зависимост и свръхдоза, както и липсата на научни доказателства за ефективността на опиоидите при хронична болка. Агенцията за борба с наркотиците (DEA) е можела да ограничи достъпността на опиоидите и да предприеме по-строги законови действия срещу компаниите, които безотговорно позволяват техните лекарства да се разпространят до безскрупулни предписващи, а вместо това се фокусирала върху малките играчи като клиники, които бълват рецепти.

Въпреки това правителството не направи много през последните години. Катлийн Фридл, историк на политиката по отношение на наркотиците, обобщава някои от провалите на FDA:

„От подведеното одобрение и брандиране на Оксиконтин на основата на информация, за която от FDA са знаели, че е невярна, до объркващото одобрение на подобни опиоиди некомбинирани с друг аналгетик и с удължено действие като Opana през 2006 и Zahydro през 2013, FDA действа на основата на вярването, че опиоидите са полезни за управляването на хронична болка, въпреки че до момента няма убедителни доказателства за тяхната ефективност, а само натрупващи се доказателства за рисковете. Още по-лошо е, че повечето криминални и граждански дела срещу фармацевтични компании за подвеждащо брандиране на опиоиди като по-малко пристрастяващи се завеждат от адвокати и граждани, а не от FDA. Агенцията е агресивна в даването на разрешителни за опиоиди, но летаргична в отговора си към последствията.“

Междувременно DEA има силата да наложи квоти за производството за продажба на някои опиоиди като хидрокодон и оксикодон. Можеше да използва тази своя сила, както е правила при предишни кризи с наркотици, за да ограничи достъпността на тези опасни лекарства. Но Фридл ме насочи към данни, които показват, че агенцията от поне 1999 година насам е позволила квотите за опиоиди да растат – ефективно отказвайки се от инструмент, който може да използва за ограничение на бързо растящата употреба на опиоиди.

Повечето от това е резултат на агресивното лобиране на фармацевтични компании. През последното десетилетие производителите и доставчиците на опиоиди са похарчили повече от 800 милиона долара за лобиране на федерално и щатско ниво за спиране на нови регулации върху техните лекарства и всъщност са призовавали законодателите да улеснят достъпа до обезболяващи. Това е 8 пъти повече от похарченото от оръжейното лоби. И често това е проработило: в щата Мейн например производителите успешно прокарали закон, който изисква застрахователите да поемат опиоидните обезболяващи, за които се предполага, че са по-трудни за злоупотреба.

Източник: https://www.vox.com/policy-and-politics/2017/4/20/15328384/opioid-epidemic-drug-legalization

Share Button