Пет неща, които хората с нарцистични и психопатни черти правят в разговор

Хората с психопатни или нарцистични черти често използват фалшиви маски, за да взаимодействат с другите, понякога нагаждайки ги, за да изглеждат сякаш споделят интересите на своите жертви. От обикновени разговори до бомбастични речи, всичко е възможност за изработване на маска и за тестване, доминиране и дори навреждане на неподозиращи слушатели.

За щастие има знаци в разговора, които посочват тази екстремна двойственост: вниманието на човека към теб е твърде интензивно; много рано прави себеразкрития. Тези тактики може да изглеждат като противоречащи си (не задава никакви въпроси или задава твърде много отворени въпроси). Но в контекста може да се разбере необичайният начин на водене на разговор на хората с високи стойности на психопатия.

  1. Доверява ти се веднага

Той е предаден от жена си, която е взела всичко, но е успял да си възвърне богатството. Той работи за Държавна сигурност: сега не може да каже какво прави, но ще разбереш от медиите тази година. Да, женен е, но само защото жена му е много нестабилна; тя би се разпаднала, ако той я напусне. Каквото и да споделя, го прави преди да е разбрал дали може да ти има доверие. И това включва теми, по които е уязвим или силен, напълно прозрачен или мистериозен като филмова звезда.

Какво се случва: пълното себеразкритие е опит да спечели симпатия или да създаде изкуствена близост. Неговата включеност във важни събития зад кулисите цели да впечатли. Колкото по-бързо се свържеш с него или се увлечеш, толкова по-бързо може да започне следващата фаза от манипулацията. Какъвто и да е контекстът, ясен знак е преждевременният тайминг. Тези хора правят разкрития преди да се е създала интимност – може би дори в рамките на минути след запознанството.

  1. Повтаря „конфиденциална“ информация, която вече е споделил с теб

Историите за жената, която е взела богатството му или свръх секретния договор с правителството може да се повтарят по същия или почти същия начин в отделните срещи с този човек. Разбира се, всички имаме истории, които пораждат въртене на очите на тези, които са ги чували много пъти. Така че внимавайте каква е същността на информацията, която се повтаря.

Какво се случва: ако се повтаря информация, която служи на егоистичните интереси на човека или за възвеличаване на себе си, той сигурно използва сценарий, за който е забравил, че вече е изпълнил с теб. Психопатите са особено убедителни на повърхностно ниво, лъжливостта е техният основен език. Понякога те лъжат без ясна причина освен собственото си забавление. Но те също така лъжат, за да прокарват определени идеи и интереси и тогава е най-вероятно автоматично да казват измислени истории по сценарий. Хората са взаимозаменяеми в очите на психопатите и нарцисистите – едноизмерни същества, от които те не се интересуват наистина, и затова за тях може да е трудно да запомнят какво са казали и на кого.

  1. Не задава никакви лични въпроси или пита много конкретни неща

Може да приключиш социална интеракция или среща и да осъзнаеш, че не си бил попитан нищо за себе си, въпреки че си научил много за човека отсреща. Внимавай каква е степента на информационната асиметрия: той разкрива ли огромно количество, без да пита или да очаква ти да направиш същото?

Какво се случва: ако не ти се зададат никакви въпроси и не се изрази никакъв интерес, значи споделянето на сценария е единствената цел на срещата. Ако задава много въпроси, но преминава бързо от един към друг, вместо да позволява разговорът да тече естествено, той може да търси информация, включително такава, която може да използва, за да разбере къде си уязвим. Когато говори с нова мишена, психопатът често опитва да извлече информация за стресиращи събития или житейски проблеми, за да може да спредложи услуга и помощ. Това, разбира се, е опит да спечели доверието ти.

  1. Моли за специални услуги

Моленето за специални услуги е диагностичен критерий в DSM-V за нарцистично личностово разстройство – толкова често се среща. Докато повечето хора молят за услуги от истинска нужда да изградят интимност, за нарцисистите и психопатите е по-вероятно да го направят, защото чувстват, че другите им дължат времето и усилията си. Те могат буквално да използват термина „специален“, за да изразят идеята, че ти всъщност получаваш привилегия, която те благоволяват да отстъпят.

Какво се случва: тези молби могат да обслужват различни цели: все пак тези с психопатни или нарцистични черти търсят полза и се възвеличават. Те може просто да те виждат като някой, когото могат да използват за удовлетворяване на техните належащи нужди. Те могат да целят създаване на динамика, в която осъзнаваш подчинеността си. Съгласието ти с молба, колкото и да е малка, може да е тест. Минаваш го, ако изразиш желание да си контролиран или манипулиран. Очаквай повече и ескалиращи молби, мотивирани или от Макиавелианска полза или защото такива действия ще те приближат още повече до него. С нарастването на интимността психопатът може да се фиксира върху мишена, която изпълнява молбите му като тест на волята.

  1. Прави странни твърдения за теб

Странни твърдения могат да звучат като предположения, позитивни или негативни. Ти говориш за семейството ти и той може да каже: „Сигурно е трудно да си най-умният човек в стаята.“ Това не се връзва – ти не си казал, че си умен, нито си се характеризирал във връзка със семейството си. Подобно вметване не е с цел само да те ласкае, а и пасивно-агресивно да обиди семейството ти.

Какво се случва: психопатите и нарцисистите може да не са единствените, които правят хапливи забележки. Но когато тези твърдения се правят от хора, които иначе не изглеждат груби или недосетливи, това могат да са целенасочени опити да те дестабилизират. Това може също да е тест, за да провери дали ще се отстоиш или ще се опиташ да спечелиш одобрението му, което може да изглежда загубено след остра забележка. Неочакваните жестоки твърдения могат да сигнализират за нарочно или нецеленасочено падане на маската.

Неприятните забележки могат да са всичко от вече обсъденото: хората с нарцистични или психопатни черти обичат да държат другите в състояние на неяснота, това увеличава силата им. Основната нагласа на психопата към другите е на презрение. Този човек не те харесва и всъщност ти се присмива вътрешно по време на разговора. Невъзпитаните забележки са само първият сигнал. След това ще идват по-бързо и ще са по-яростни.

Невербални знаци

Тези, които са общували с психопати или нарцисисти често си спомнят, че отначало са имали чувство, че нещо не е наред, но не са му обърнали внимание. Някои казват, че са се чувствали дискомфортно или са усетили студенина в човека, но са пренебрегнали това, защото са искали да го харесват или са били поласкани от вниманието му.

Нито перфектно изработена маска, нито най-очарователният остроумен отговор могат напълно да прикрият липса на емпатия, което е основна характеристика на психопатията и нарцисизмът. Човек не може напълно да покаже нещо, в което няма опит, дори ако казва и прави „правилните неща“. Така че докато съзнателно се фокусираш върху твърденията на човека и стила му на разговор, твоето несъзнавано регистрира възможни несъответствия между държанието на човека и неговите скрити чувства. Обръщай внимание на двата потока информация, ако подозираш, че си в присъствието на човек, който иска да те манипулира или който не прилича на образа, който създава в разговора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/brainstorm/201712/5-things-psychopaths-and-narcissists-do-in-conversation

Share Button

Ах, тези страхове!

страх

Погледнете тази снимка! Разпознавате ли емоцията на нея? Не е трудно, нали? Сега си представете примерно кошута в храсталака, която надушва наближаващия хищник – ушите се наострят, дишането се учестява, зениците се разширяват, ноздрите също, сърцето ѝ е на път да изскочи. Животно е. Но като че ли дори и при животното проявлението не е много по-различно и някак си е разпознаваемо. Какво е? Страх? Да!

Всички познаваме това чувство и всички сме го изпитвали по една или друга причина, в една или друга ситуация.

Страхът е…

Дефиницията за страх го определя като чувство, появяващо се в резултат на възникнала заплаха, опасност. Нещо, което застрашава съществуването ни или заплаха да ни бъде отнето нещо ценно.

Забелязали ли сте, че независимо каква е ситуацията или причината, физиологичните симптоми са едни и същи: потене, сърцебиене, сякаш имаме тежест в краката, учестено дишане, изпотяване на дланите.

Но макар и проявите да са еднакви, страховете сами по себе си не са. Различните школи и автори имат различни класификации.

В книгата си „Неврозите“ Фройд говори за два типа страх – „реален“ и „невротичен“. Накратко – първият е свързан със съществуваща сега и в момента опасност, която изисква от нас реакция, намеса, адаптивност. Вторият е страх, който е резултат от заплаха, която би могла да произхожда от фантазиите ни, базиращи се на минал негативен опит и който проектираме в бъдещето или на задържано либидо.

В статия в Psychology Today са описани 5 основни вида страх: от това да спрем да съществуваме (смърт); от осакатяване; от загуба на автономност; от разделяне/отхвърляне; от смърт на егото. Авторите описват как от тези страхове произлизат редица други.

В някои от източниците се поддържа теорията, че причините за появата на страха са свързани с така нареченото „отъждествяване” (аз бих го нарекла идентифициране) с някого или нещо, както и с привързаността.

страх

Страх или тревожност

Нерядко страхът и тревожността са използвани като синоними. Между тях обаче трябва да се прави разграничение – страхът е чувство, породено от нещо, което предстои да се случи, имаме сигнали и признаци за него, знаем, че в някакъв аспект е опасно за нас. Тревожността е състояние, което се поражда, когато вече събитието е факт и ние не знаем, или се колебаем как да отговорим, как да се адаптираме към него.

Във всеки случай, едва ли може да се направи пълен обзор на всички концепции за страха. Не е и такава целта.

Страхът в определен аспект може да бъде и мотивация за действие и развитие, за напредък. Страхът може и да пази. Проблем е обаче, когато страхът парализира.

Може би затова страхът представлява интерес за психологията. Защото всъщност той може да блокира, да стопира развитието ни и дори да доведе до регрес. Страхът и тревожността, произлизаща от него или свързана с него, са нещо, което често пъти ни тласка да подлагаме на съмнение собствения си образ, а понякога и този на другите. И това определено не е градивният елемент, напротив. Страхът често води до изолация и създава сериозни трудности във функционирането ни. В зависимост от природата и интензитета му, може да премине в дисфункционално поведение и дори в психична болест. В голяма част от случаите страхът е симптом на задръжка, породена от негативен минал опит или от травматично събитие. На база на тях често пъти се пораждат фантазии и ирационални мисли, развиващи определен сценарий (най-често негативен), който тласка към дисфункционално поведение.

Борба?

Хората често си мислят, че най-добрият начин за справяне със страха (стига той да е осъзнат) е борбата с него и срещу него. Само по себе си това изисква много енергия и е свързано с контрол. Ако се замислим, ще видим, че всъщност последващата тревожност е тясно свързана с контрола. Идеята, че сме попаднали в ситуация, в която не знаем какво да правим или как да се справим, в ситуация извън зоната ни на комфорт, е свързана именно с това, че сме загубили контрола. Когато това стане, могат да следват куп неща според формираните сценарии – най-често негативни, които заплашват Аз-образа ни.

В такива ситуации най-често се чудим какво да правим. Чудим се как да се справим с този страх и тази тревожност. Решаваме да се борим. Понякога това върши работа.

Когнитивистите често предлагат като решение контрадействие – ако те е страх от паяци, бъркаш в съд, пълен с такива и реалистично се уверяваш, че в действителност сценарият не се потвърждава. Това невинаги е възможно обаче.Тогава бихме могли да оборим ирационалните мисли с факти от реалността. Всъщност този тип опити ни позволяват да действаме въпреки страха и по-скоро да се примирим с него, да го приемем като източник на опит. Разбира се, лесно е да се каже на рационално ниво и много по-трудно да се интегрира, но с малки и постепенни стъпки е постижима задача. Признаването и назоваването на страха е първата стъпка.

 

Share Button

Да живеем отвътре навън

Сигурно сте чували за Дон Мигел Руис, а вероятно сте чели и някои от неговите книги. Тази, на която искам да обърна внимание в тази статия, е „Петото споразумение (Толтекска книга на мъдростта. Практическо ръководство за себепознание)“, написана в съавторство с Дон Хосе Руис и Джанет Милс.

Какво означава да живеем отвътре навън?

Накратко казано, това означава да не оставяме външните обстоятелства да контролират и моделират живота ни. Да живеем отвътре навън означава да имаме добре установени лични граници и контрол над собствените си мисли, чувства и преживявания. Да живеем отвътре навън означава да приемем факта, че носим отговорност не само за това, което правим и даваме, но и за това, което решаваме да приемем и да допуснем в себе си.

Упражнявали сте се всеки ден, откакто сте родени, за да се превърнете в това, което днес вярвате, че сте. Повтаряли сте мислите и действията си, докато не са станали автоматични. Но задействате ли нещо ново, промените ли това, което вярвате, че сте, тогава целият ви живот ще се промени.

Кои са петте споразумения, които Руис предлага да сключим със себе си и как самият той ги обяснява?

  1. Бъди безупречен в словото си

„Истинското значение на споразумението „Бъди безгрешен в словото си“ е никога да не използвате мощта на думите срещу себе си. Ако сте безгрешни в словото си, няма да предадете собственото си Аз. Няма да използвате символите, за да клюкарствате или да разпространявате емоционална отрова по адрес на други хора или на самите вас.“

  1. Не приемай нищо лично

„Сега лесно ще си обясните защо има толкова противоречия между хората. Земята е населена с милиарди сънуващи, които не осъзнават, че всеки обитава собствен свят и сънува собствен сън. От гледната точка на всеки главен герой — а тя е единствената му гледна точка — светът се върти около него. Когато второстепенните участници в неговия филм кажат нещо или постъпят по начин, който не отговаря на гледната му точка, той се ядосва и се опитва да се защити. Когато те не са такива, каквито ги иска, се чувства наранен.

„Значението на Второто споразумение е просто. То ви дава имунитет във взаимоотношенията с второстепенните герои на съня ви. Няма нужда да се обременявате с гледните точки на останалите хора. Осъзнаете ли веднъж, че нищо от това, което те казват или правят, всъщност не се отнася до вас, вече няма да се интересувате от клюките и критиките по ваш адрес; вече няма да има значение кой ви отхвърля и кой не ви харесва. Всичко това няма да ви докосва и няма да ви влияе. Не изпитвате необходимост да защитавате позициите си.“

  1. Не прави предположения

„Слушаме символите в главата си и започваме да предполагаме чрез тях: какво ли правят останалите хора, какво мислят, какво казват за нас и изобщо, започваме да генерираме хипотетични ситуации в ума си. Съчиняваме цяла история, която е истинска само за нас, и започваме да й вярваме. Едно предположение води до друго, ние правим заключения и ги приемаме лично. После обвиняваме останалите хора и обикновено задействаме клюката, в опит да оправдаем предположенията си. Разбира се, с клюките изопачената информация се преиначава още повече.

Да правим предположения и да ги приемаме лично е началото на Ада в живота ни. Почти всички конфликти тръгват оттук и не е трудно да си обясним защо.“

„Предположенията не са нищо друго освен лъжи, които си внушаваме. Причиняваме си безпочвени терзания, тъй като всъщност не знаем кое е вярно и кое не е. Да предполагаме означава просто да създаваме неприятности там, където ги няма. А ако неприятностите се случват във филма на някой друг? Няма ли значение, че те не ви засягат, че не принадлежат на личната ви история?

  1. Винаги прави най-доброто, на което си способен

Вашето „най-добро“ ще се променя във всеки един миг — ще бъде различно, когато сте здрави и когато сте болни. Независимо какви са обстоятелствата обаче, правете най-доброто, на което сте способни, и така ще се спасите от самокритиката, самосъжалението и самобичуването.

„Ако се изправите срещу убежденията си и се запитате дали това, в което вярвате, е истина, може би ще откриете нещо доста интересно: през целия си живот сте се опитвали да бъдете достатъчно добри за някой друг и сте оставяли себе си на последно място. Пожертвали сте личната си свобода, за да живеете съобразно чуждите гледни точки. Опитвали сте се да бъдете достатъчно добри за майка си, за баща си, за учителите, за партньорите или децата си, за религията и обществото си. След като правите това в продължение на толкова много години, накрая се опитвате да бъдете достатъчно добър и за себе си, но виждате, че това просто вече не ви се удава.“

„Когато сте готови да промените живота си, когато сте готови да промените споразуменията си, тогава най-важно за вас е себепознанието. Не можете да промените споразуменията, ако не осъзнавате какво харесвате и какво не харесвате. Как бихте могли да промените нещо, ако не знаете какво искате да бъде различното от него?“

„Всяка промяна е резултат от действие. Практиката прави майстора.“

       5. Бъди скептичен, но се научи да слушаш

Не вярвайте на себе си и не вярвайте на никой друг. Използвайте силата на съмнението и поставяйте под въпрос всичко, което чувате: Така ли е наистина? Вслушвайте се в намерението зад думите и ще се научите да разбирате тяхното истинско послание.

„Ако страдате, не е защото някой друг ви причинява страдание, а защото сте подвластни на Тиранина, който управлява вашето съзнание. Когато този тиранин ви се подчини; когато в ума ви вече не съществува нито Съдник, нито Жертва, тогава и страданието ви ще изчезне.

Вашият тиранин е безмилостен. Той непрекъснато ви малтретира, използвайки символите срещу вас. Подхранва емоционалната отрова, генерирана от негативните ви емоции, а те се пораждат от осъждането и оценките, които той прави. Никой не ви съди повече от вас самите. Разбира се, опитвате се да избягате от тази критика; да избягате от вината, от отхвърлянето и наказанието, но как бихте могли да избягате от собствените си мисли? Ако не харесвате някого, имате пълната свобода да си тръгнете. Ако не харесвате себе си, къде бихте могли да избягате? Можете да се скриете от всеки друг, но не и от собствената си критика. От нея нямате спасение.“

„Където и да отидете по света, ще чуете всевъзможни мнения и човешки истории. Ще се сблъскате с обаятелни разказвачи, които ще ви съветват какво да правите с живота си: „Трябва да направите това, трябва да направите онова.“ Не им вярвайте. Бъдете скептични, но се научете да слушате, след което вземете решение. Бъдете отговорни за всеки избор, който правите в живота си. Това е вашият живот; това не е животът на друг и никой не може да се меси в него.“

Ако се упражнявате да бъдете безгрешни в словото си, ако не приемате нищо лично, ако не правите предположения, ще прекъснете хиляди споразумения, които ви държат в капан. Много скоро вашите убеждения ще се превърнат в избор на истинското ви Аз, а не на образа, който вярвате, че сте. Тогава ще започнете да живеете и отвътре навън, държейки силата и контрола над собствения си живот в ръце. Ще решавате как да реагирате на дадени ситуации, а няма да бъдете реактиви и провокирани от неща извън вас. Тогава ще бъдете истинските господари на живота си.

Готови ли сте да се споразумеете със себе си?

 

 

Share Button

Хвани ме, ако можеш

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Първа част тук.

Гоня те – не мога да те хвана, не искам да те хвана, не искаш да те хвана, страх ме е да те хвана, страх те е да те хвана. Какво ли става, ако те хвана? Може би фантазията за това какво става, ако си „хванат“, е всъщност отговор на въпроса: „Защо въобще я играем тази игра?“ Нека да си представим ситуация, в която се разиграва този тип динамика.

Например:

Представете си двама приятели, които правят планове за обща почивка, но всеки има своите представи за това как да се организира времето. И тези представи доста се разминават/различават. И ето какво се случва – единият споделя за идеята си, а другият примерно премълчава своята (причините могат да са различни). Съгласява се с предложението, но вътрешно е недоволен. От една страна иска да иде на почивка с приятеля си, защото си прекарват добре заедно. Не му харесва организацията, защото това не е представата му за почивка. В същото време остава пасивен за своите желания и нужди, защото го е страх да не обиди приятеля си, защото му се струва безсмислено, защото в момента си мисли, че може да направи компромис и т.н. В крайна сметка приема чуждото предложение, но това, което става, е че изпитва голямо неудовлетворение и някак си започва да се самонавива колко ужасна ще е почивката.

И това му се отразява – в настроението, в поведението към приятеля му. Остава обаче пасивен и не споделя притесненията си. Мисли си, че другият сам трябва да се досети или да предложи нещо друго. Приятелят му не казва нищо. Но някак си вижда, че нещо не е наред, усеща, че като че ли има някакво напрежение. И въпреки това не се опитва да разбере какво става.  Отиват на почивка. Можем само да хипотезираме как си прекарват и какви са взаимоотношенията им накрая.

Какво всъщност се случва ?

От една страна всеки мисли, че отговорността за това отношенията им да са добри е всъщност отговорност на другия. Да, отговорност е на този, който не е съгласен и има друга нужда да я заяви и назове. Отговорност е и на другия, ако за него тези взаимоотношения са важни да сподели как се чувства от промяната в тях. Всеки обаче си мълчи. Чака инициативата да бъде поета от другия. Всеки си седи и в неудовлетворението. Със собствените сценарии. И започва така нареченото по български „дуене на бузи“. Понякога може да продължи до безкрай. Има такъв тип отношения, където през една или друга ситуация този сценарий продължава и се върти непрестанно.

Съпруг и съпруга – много често един тип ситуация – той иска да ходи на мач, мисли си, но не казва. Тя има други планове. Заявява ги, в тези планове някак си е включен и той. Той не противоречи. Но не е доволен. И това става очевидно. Понякога съпругата разбира защо – той е споделил: „Исках да ида на мач, но предпочетох теб“, понякога не – той отказва да каже защо цялата вечер е „сърдит“ и се държи „безобразно“ или сякаш го няма. Това я ядосва. И тя също му се цупи. И после – скандал, изпълнен с обвинения. Какво се случва? Единият не си заявява нуждата. Другият не пита за нуждата. В крайна сметка – всичко минава през обвинението.

Криеницата или „хвани ме, ако можеш“ се изразява именно в това – да криеш нуждите, мислите и чувствата си, но да чакаш обаче другият да се досети. И понеже това не е реалистично, винаги оставаш неудовлетворен. Трупаш. Често си го изкарваш по неподходящ начин. За нещо, което може и да няма никаква връзка. Но се получава един затворен цикъл. Защото, като че ли страхът от това да понесем отговорност за онова, което искаме и чувстваме и да го заявим, е много по-голям от това непрекъснато да сме в позиция на защита и очакване.

Реално второто е много по-мъчително. Тогава по-важно става това как да накажем другия или да го омаломощим, а всъщност наказваме себе си и омаломощаваме себе си. Ако другият влиза в играта по същия начин, то се получава един затворен кръг, в който процесът е двустранен.

Тръгнахме от това какво е да си хванат? „Да си хванат“ означава да имаш контакт с другия. В смисъла на конкретната статия (защото би могло да се тълкува и мисли по различен начин) да имаш контакт е да можеш да се довериш, да можеш да поемеш отговорност, да се заявиш, дори и ако е необходимо да си отхвърлен, да понесеш реакцията на другия, а не да очакваш другият да го направи вместо теб. Да не си недоволен от това, че все не могат да те хванат, защото реално отговорността, че бягаш си е твоя. Разликата е обаче в това – че ако спреш да бягаш, възможността да не изпитваш такова неудовлетворение, каквото изпитваш, когато бягаш, е много по-голяма.

Share Button

Хвани ме, ако можеш

Хвани ме, ако можеш – една игра, позната под различни форми: криеница, гоненица и т.н.; една игра, която често играем в живота, макар и под различни модификации; една игра, която често ни кара да се чувстваме неудовлетворени и нещастни дори, да се съмняваме във всеки, всичко и в себе си дори, но от която, като че ли не можем да се откажем или пък, ако го направим, става бавно и трудно.

Сещате ли се кога за последно сте я играли?

Каква е основната цел на играта? Да не бъдеш „прецакан“! Да не бъдеш „хванат“! Задавали ли сте си въпроса защо това е толкова важно? Какво ще се случи, ако ни „хванат“? Защо на хората им е толкова трудно да си признаят? Да направят първата крачка – да кажат, когато са обидени; да споделят, когато са щастливи; да се извинят, когато грешат; да признаят, когато са безпомощни и не могат да се справят? Каква е причината непрекъснато да прехвърляме топката и да очакваме инициативата да дойде от другите? Каква е причината да се крием и криейки се от другите, успяваме ли да се скрием от себе си?

Да не бъдем уязвими – ако ни „хванат“, се показваме такива, каквито сме, а не такива, каквито искаме да ни виждат. Има нещо мистериозно и неизвестно в преследването, в играта на гоненица – отговорността не е в нас, контролът е в бягащия (или поне така си мисли този, който бяга). Гонещият е прекалено зает пък да гони и също рядко си дава сметка какво губи в тази ситуация – прекалено концентриран и запален „да хване другия“. И така до безкрай.

Да си затвърдим вярванията, че няма никой, който да може да ни хване?

Че другите не са такива, каквито искаме и очакваме да са?

Какво се случва много често, ако играете дълго време на гоненица – изморявате се! Ако в началото играта е носела удовлетворение и приятно изживяване, то после като че ли преживяването далеч не е такова. Напротив – освен уморително, става и досадно, неприятно, а усещането за празнота и при двете страни е голямо – да преследваш вятъра, да искаш да могат да те хванат, но всячески да усложняваш нещата.

Май накрая писва. И играта спира. И като че ли няма доволни от ситуацията. Като че ли резултатът е само затвърждаване на основните вярвания и нагласи – „другият не може да ме хване“ и съответно „аз не мога да хвана другия“. Сякаш тази гоненица е едно доста самотно начинание. Като че ли никой не осъзнава, че това да бъде „хванат“ всъщност зависи от него. Може би първо трябва да изчезне преживяването, че всъщност си хванат. Или пък да дойде осъзнаването, че да си хванат не е нещо, което непременно е свързано с неприятни последици и изживявания. Че всъщност трябва да бъдеш „хванат“, за да може да има истинска среща с другия, защото такава би била невъзможна някак си, ако хората са непрекъснато в защитна или нападателна позиция. Няма как да можем да се чуем, да се разберем, да се доверим, ако непрекъснато сме в очакване на нещо лошо.

Ако някога осъзнаете, че сте влезли в тази игра, може би ще е добре да се запитате какво получавате от нея, но, което е още по-важно, да помислите какво всъщност губите. Дали загубите не са повече от печалбите? Дали бягаме от другия или от собствените си страхове и трудности? Можем ли да бъдем номади цял живот? И в крайна сметка – как се чувстваме от това?

Share Button

Съвършенството – заслужава ли цената си?

Живеем в пазарни времена. Търсим и предлагаме. Разглеждаме себе си и другите като продукт. Стремим се да изградим образ, който е приемлив и толериран от обществото. Колкото по-съвършени сме, толкова по-конвертируеми. Дори съвършенство има свои стереотипи. А тези стереотипи се изменят и така ние се завъртаме в един вечен порочен кръг на преследване на измамното щастие, наречено „съвършенство“.

А какво е да не си съвършен? Това е да признаеш, че имаш своите несъвършенства, слабости. Да не влизаш в сравнения и конкуренция с другите. Да живееш живота си със своето темпо, с личните си избори, без укори, очаквания, контрол. Да не си съвършен означава смелост да приемеш и изразяваш своята автентичност. Означава свобода.

Преследването на съвършенство ни коства много. Затваря ни в порочния кръг на вечното преследване, на отлагането на днешния ден, на живота в „утре“ – утре, когато всичко ще е по-добро.

Стремежът към съвършенство е свързан с критиката, с невротичното желание да избягаме от себе си. Свързано е с осъждането, безспирното лутане, нестихващото желание за промяна, с това да сме другаде, да сме други. Свързано е с усещането за липса, с недоволство, несправедливост, с вина и обвинения.

Съвършенството е най-голямата илюзия. Стремежът към съвършенство е страх. Страхът да бъдем видени такива, каквито сме. Страхът да бъдем отхвърлени заради това, което сме. Съвършенството е оправданието да не живеем живота си сега, да се изправим срещу себе си и да прегърнем слабостите си. Страхът да видим и другия какъвто е – уникален, допускащ грешки, несъвършен.

Стремежът към съвършенство е антитеза на безусловното приемане и любов. Докато се стремим да сме съвършени, вниманието ни винаги ще е насочено към това, което ни липсва. Ще си поставяме условия пред това да се обичаме – когато започнем да печелим повече, когато изглеждаме по-добре, когато имаме нова кола, ново гадже (разбира се съвършено), апартамент, почивки, перфектно семейство…

Това е порочният кръг – всяко изпълнено условие ражда нова необходимост от доизкусуряване, а наградата никога не идва, защото съвършенството е недостижимо.

Да се обичаш истински и безусловно е да обичаш и силните, и слабите си страни. И да си си достатъчен – в този момент, точно такъв, какъвто си. Това е и щастието.

Да очакваме съвършенството от другите е нечестно. Напълно несправедливо. И ни обрича на огорчение и самота. Когато не можем да приемем себе си, когато не можем да се обичаме, когато си поставяме условия и се изпитваме, тогава ни е трудно да приемем и другите. Тогава сме критични и изискващи, а от там и нещастни.

Когато наденем маската на съвършенството, ние сме самотни, защото пазим слабостите си само за себе си. Не се доверяваме на другия, не го допускаме до себе си, защото се страхуваме, че няма да ни приеме. Когато очакваме другия да е съвършен, тогава го насърчаваме да носи своята маска. Да крие страховете и слабостите си. Сякаш другият е враг, заплаха. Да поддържаш съвършения образ е изморително и често носи гняв и страдание. Това не може да се нарече истинско свързване и интимност. Това е игра между две маски – изплашени и самотни. Всеки е нещастен първо по своему.

Съвършенството не е гарант за щастлив живот. Вероятно имате познати, които живеят живота от мечтите си, с жената от мечтите си, докато карат колата на мечтите си, а всъщност не са щастливи. Защото вътре нещо е счупено. Защото в някой момент от живота си са отрекли от себе си, изоставили са се и са надянали маската на живота-илюзия. Животът, който са си съчинили, в който всеки изпълнява предопределената му роля. Животът, в който всеки е съвършен, но никой не е себе си.

Заслужава ли си?

 

Share Button

Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Share Button

Залата с изкривените огледала или защо психолог?

Какво е необходимо за решаването на проблем? Зависи от проблема. Всеки проблем си има своето решение. Да, така е, но за да се вземе дадено решение е необходимо да се направи оценка на проблема, да се обмислят възможните алтернативи и една друга важна част – да се проследят причините за произхода му, за да може да се предотврати повторение.

Имам проблем…

Какво правим, когато имаме проблем? Обикновено търсим мнението на някой близък или познат, на роднина, споделяме и очакваме съвет. И това е нещо съвсем естествено и нормално. Тогава се появява въпросът защо е нужно да ползваме услугите на психолог? Та нали като цяло е същото. Дали ще споделиш с психолог или с приятел – каква е разликата? Повечето хора не виждат какво по-различно биха могли да чуят от психолога и обикновено следват логиката: „Нали близките са тези, които ни мислят най-доброто, на които можем да разчитаме и които ни познават най-добре? Тогава кой би могъл да ни даде по-адекватен и правилен съвет от тях? Защо да даваме пари на някой, който върши нещо, което можем да получим и безплатно?“

Да, факт е – близките ни (приятели, роднини, семейство) наистина са хората, които би трябвало да ни познават най-добре (или поне образа, който те са си изградили за нас или който ние сме им показали), на които разчитаме, които ни помагат и вероятно са тези, които ни мислят най-доброто. Дали обаче те са хората, които винаги могат да ни дадат най-адекватен съвет? Дали те са тези, които винаги знаят какво е наистина добро за нас?

Емоционални натрупвания

При взаимоотношенията ни с някого (приятел, партньор, колега, роднина) между нас се зараждат множество взаимодействия, свързани с различни емоции и чувства, които във времето се натрупват и оставят своите следи, изграждат определени нагласи и очаквания, превръщат се в част от основата на определен тип междуличностна връзка и в основата на един образ, който изграждаме.

Всички тези преминали интеракции обаче си остават там, както и чувствата, и емоциите, свързани с тях. Естествено взаимоотношенията не винаги текат гладко. Понякога хората ни разочароват, понякога ни подвеждат, обиждат и т. н., и това би могло да бъде причина временно (или за постоянно) да ги обезценим. Понякога близките ни правят за нас неща, които ни карат да ги преживяваме и определяме като „богове“, и често пъти това води до идеализацията им. При комуникацията ни с тях всички тези минали преживявания, макар и скрити, понякога забравени, понякога простени или надценени, си остават там и по почти незабелязан начин си дават своето отражение, без дори да съзнаваме това.

В общуването си с другите (в това число и с близките), когато изказваме мнение, даваме съвет или оценка, ние се уповаваме на миналия си опит, на това, през което вече сме преминали, на чувствата, които вече сме изживели. Същото правят и близките ни. Когато имаме проблем и когато очакваме съвет от тях, обикновено това, което правят, е да ни дадат съвет, базиращ се на нещо сходно, през което са преминали, което е свързано с техния преживелищен опит. Това естествено е свързано и с определени чувства. Тоест, освен чрез конкретните действия и насоки, те ни съветват и през чувствата, които са изживели, както в конкретната ситуация, така и в ситуации с нас самите.

Доколко това е обективно, пък и дори ефективно спрямо нашия проблем? Дали когато близък наш приятел се идентифицира с нас в дадена ситуация и ни дава съвет през неговия преживелищен опит, това означава, че това е най-правилното решение за нас? Дали когато приятелите ни казват, че сме прави, ние наистина сме прави или просто това е отговор, който получаваме, защото те са наясно, че го очакваме? Направете си експеримент и проверете сами.

зала с изкривени огледала

Един и същ образ?

Това е, както когато всяка сутрин ставаме и се поглеждаме в огледалото – образът винаги е един и същ. Да, понякога може да бъде по-намръщен, по-усмихнат или замислен, но той винаги е еднакъв. И всъщност това е и нашето очакване – ставайки и поглеждайки се в огледалото, независимо от настроението ни, независимо от всичко, да видим познатото отражение, нашето собствено лице такова, каквото го познаваме. Това е и очакването ни към приятелите ни и комуникацията с тях. Това вероятно е и тяхното очакване по отношение на нашите нужди – да бъдат като огледалото вкъщи – независимо от всичко, образът като цяло да бъде един и същ.

Къде е „тънката червена линия“?

И ето тук е тънката червена граница – между приятеля и психолога. Психологът не се чувства натоварен с очакванията, с които е натоварен приятелят. Когато търсим помощ от психолог, обикновено подозираме, че „нещо не е наред“, че въпреки еднаквия образ, който виждаме всеки ден, нещо в него сякаш е различно. Дали  защото по-често този образ е усмихнат или защото по-често е намръщен, без реално да знае защо? Или пък просто защото винаги е толкова еднакъв? И тук идва мястото на ролята на психолога – обективно и безпристрастно да бъде наше отражение, поемайки риска и отговорността това отражение понякога да бъде изкривено, да не ни хареса и да не е такова, с каквото сме свикнали и искаме да видим.

Влизали ли сте в зала с огледала, които показват отраженията изкривени? В някои от тях се виждаме смешни, в други глуповати, в други изглеждаме почти страшни, в четвърти почти не можем да се познаем. Всички тези изкривявания обаче произлизат от нашия образ и всички те са част от нашия образ. Крайният резултат зависи от ъгъла на отражение. Огледалото вкъщи показва винаги от един и същ ъгъл, дори и да сменим мястото му.

Зала с изкривени огледала

Огледалата в залата показват от всички възможни ъгли, с всички възможни дефекти, които имаме (понякога хиперболизирани) или бихме могли да имаме (страхуваме се да имаме). Понякога това ни забавлява, друг път ни натъжава, а понякога ни помага, защото разкрива пред нас неподозирани наши образи и ни дава друга перспектива, за която дори не сме подозирали, но във всеки случай тя винаги е различна от онзи константен и сигурен образ, който имаме и въпреки който не можем да се отърсим от усещането, че „нещо не е наред“.

От вас зависи в кое огледало ще изберете да се огледате, когато имате проблем.

Share Button

Спасители – или за поисканата и непоискана помощ

Случвало ли ви се е да искате да спасите някого? Да имате близък, който страда или има проблем, и да имате желание да го изведете от ситуацията, да направите нещо за него? – Предполагам, че да. Всъщност мисля, че повечето хора имат такъв подтик поне веднъж в живота си, особено когато става въпрос за близки хора. Това е особено характерна ситуация при случаите на зависимост в семейството. Като че ли често поне един от членовете на семейството влиза в ролята на спасител, а понякога цялата семейна динамика се върти около този сценарий. Под предлога и с идеята, че обичат някого или държат на някого, хората се втурват да  спасяват и да помагат, често без дори помощта да е искана. Разбира се има и ситуации, при които тя не просто е искана, а направо е изискана, до степен такава, че „спасителят“ като че ли е длъжен да я даде, да влезе в тази роля. И тук идва тънката граница по отношение на това докъде даването на помощ помага и вреди, докъде искането на такава е продиктувано от реална нужда или се превръща в нездрава стратегия за манипулиране и подчинение на другите.

Когато се помага…

В помагането няма нищо лошо. Напротив. Понякога е желателно, дори наложително. Даването на помощ е с цел човекът да може да се справи в конкретната ситуация, да се закрепи, да се справи , да продължи наред. Когато обаче това се превърне в непрекъсната линия на поведение – тоест в една и съща ситуация се повтаря едно и също поведение на несправяне, а помощта продължава да се дава или иска, идеята сякаш се видоизменя. Помагането е с цел подкрепа, съпричастност и предоставяне на възможност за промяна и развитие, а не с цел отмяна на отговорностите на другия и поставянето му ( или влизането му) в позиция на по-слаб, несправящ се и безсилен – това се превръща в перфектна (дисфункционална) стратегия за взаимодействие с останалите. Неравнопоставени взаимоотношения, в които много често хората стоят и намират начин как да функционират в тях и през тях, което макар и на пръв поглед да изглежда „работещо“, всъщност е доста разрушително, водещо до състояние на неудовлетвореност и фрустрация.

 

Да откажеш помощ…

Това от своя страна води до редица последици: вменяване на вина, изместване и неприемане на отговорностите, създаване на илюзорна представа за взаимоотношенията.

Помощта се дава, когато се поиска. Когато помощта не е искана, но въпреки това се влиза в ролята на спасител, може би е добре да се помисли доколко тази помощ е по посока на другия и дали по някакъв начин не обслужва нуждите и потребностите на този, който я дава.

Помощта се дава и се иска. Помощта може и да се откаже. И това не прави никого лош човек. Да откажеш или дадеш помощ е право, което всеки има. Понякога всъщност се помага много повече, когато помощта се откаже, отколкото когато се даде.

В такива ситуации е добре да се дава сметка за контекста на ситуацията, за това какво всъщност искаме да постигнем чрез даването  на помощ и доколко това е нещо,  от което другият има нужда или пък ние самите.

А вие кога помагате?

 

Share Button

Любовта – кои са нейните езици?

„Това, че някой не те обича точно по начина, по който на теб ти се иска, не означава, че не те обича с цялото си сърце”. Мисля, че до скоро не разбирах тази мисъл на Маркес напълно.

Наскоро попаднах на една любопитна книгата „Петте езика на любовта“ (на Гари Чапман) и някак си ми се прииска да повдигна темата за това как обичаме и как очакваме другите да ни показват обичта си. Тук включвам всички хора – партньор, близки, приятели.

Любовта и обичта включват форма на грижа. Искам да направя нещо за някого, защото ми е важен и искам да го разбере. Но какво и как?

Обикновено сме склонни да предлагаме на другите това, което ние самите оценяваме като важно или имаме нужда да получаваме.

Оказва се, че и в любовта има езици и диалекти и понякога е необходим превод. Реално се случва така, че въпреки добрите си и искрени намерения, някак си не успяваме да се разберем. И това е безкрайно тъжно. Но безкрайно радостно е, че все пак можем да научим езика на другия и да се наслаждаваме на взаимната си любов.

Ние всички сме различни – възпитавани сме различно, имаме различен житейски опит, вярвания, потребности и цели. Нищо чудно, че начинът, по който разбираме любовта, е различен. Човекът срещу нас е личност и има свои нужди. Трябва да си даваме сметка за това и да уважаваме различията си. Изиска усилия, вярно е, но ако цената за това е изживяването на взаимна любов и щастие, мисля, че си заслужава.

Единственото сигурно е, че все пак всички имаме потребност да обичаме и да бъдем обичани.

И така. Езиците на любовта са пет, като всеки от тях си има свои диалекти. Няма да се задълбочавам много. Накратко ще разкажа какво представляват.

  1. Първият от тях е на „Утвърждаващите думи“

Един от начините да изразяваме любовта емоционално е като използваме думи, които изграждат. Устните комплименти или думите на похвала са мощен израз на любов за хората, чиито водещ любовен език е този. Те се изразяват най-добре чрез прости, утвърждаващи изречения: „Изглеждаш великолепно в този костюм.”, „Никой не прави това по-добре от теб.”, „Благодаря ти, че направи това за мен. Оценявам го.” Това е езикът, при който хората „обичат с ушите си“. За тях наистина е важно да чуят какво мислите, а не да ги оставяте да се досещат.

Този език има и своите диалекти. Някои предпочитат да чуват комплименти, други насърчителни думи, а някои нежни и смирени слова.

  • За тези, за които комплиментите са любовният им език, думи като „Изглеждаш страхотно”, „Няма по-добър от теб в това”, „Без теб нямаше да се справя” са наистина важни.
  • Насърчаването например, изисква да се поставиш на мястото на другия и да погледнеш на света през неговите очи. Тогава най-напред е важно да разберем какво е важно за партньора ни. Когато изричаме думи на подкрепа към него, те трябва да са с послание: „Знам. Интересува ме. С теб съм. Как мога да ти помогна?” Опитваме се да покажем, че вярваме в него и в способностите му.
  • Любовта е нежна. Любовта не моли, не изисква. Любовта не поставя ултиматуми. За тези, за които нежните и смирени думи са любовният им език, е важен начинът, по който са поднесени нещата. Не е същото да кажеш: „Мислиш ли, че ще можеш да почистиш улуците тази седмица?” и „Ако не почистиш улуците в най-скоро време, ще паднат от къщата. Вече дърветата растат по тях.”

В този език на любовта има и множество други диалекти. Във всеки случай обаче, позитивните думи към любимия/та и благодарността за грижите и приноса му към връзката са задължителни. Всичко друго подлежи на договаряне.

  1. Вторият език е този на „Пълноценното време“

Под израза „пълноценно време” се има предвид неразделното внимание и на двамата, а не например гледане на филм или телевизия. Когато прекарвате време по този начин, вниманието е съсредоточено върху филма или телевизията – не върху човека, с когото сте. Пълноценно време е времето, в което давате вниманието си един на друг и разговаряте. Чувате какво ви казва другият и се интересувате от това. Дори само 15 прекарани минути, в които посвещавате цялото си внимание на човека срещу вас, са мощен емоционален израз на любов.

Този език има два основни диалекта:

  • При пълноценното време заедно правите нещо съвместно и споделяте общи преживявания – разхождате се в парка, карате колело, вечеряте в ресторант, гледате филм. Дейността не е чак толкова важна. Важно емоционално е да прекарвате времето си, насочени един към друг.
  • Под пълноценен разговор се има предвид диалог, в който двама души споделят своите мисли, чувства и преживявания в приятелска, спокойна атмосфера. Повечето хора, които се оплакват, че партньорът им не говори, нямат предвид, че не казва и думичка. Те искат да кажат, че той рядко участва в истински диалог, като показва разбиране. Усещането, че си чут и разбран е много важно за хората, чиито основен любовен език е този.
  1. Третият език на любовта е „Получаването на подаръци“

Това е най-лесният за научаване език. Подаръкът може да се купи, да се намери или да се направи. Важното е да е израз на любов. Дори не е задължително да е само материален, а да е нещо, което казва: „Той/тя мисли за мен. Значи ме обича.“

Как да се научим да говорим този език, ако той е водещият на партньора ни:
– правим списък с подаръците, на които най-много се е радвал досега;
– правим подаръци периодично, дори и да е едно цвете, откъснато навън;
– чуваме, когато партньорът ни ни моли да сме с него. Най-вероятно изживява някаква криза и има нужда от нас в този момент.

  1. Четвъртият език на любовта е „Помагането“

Това означава да правим онези действия, за които знаем, че партньорът ни ще се радва да правим за него. Това може да е някаква домакинска дейност като готвене, гладене, чистене, миенето на колата, поправяне на счупените неща, гледането на децата и т.н. Важното е да правим конкретните действия, които ще покажат любовта към партньора ни. Понякога жената може да готви за мъжа, но за него да е по-важно тя да чисти и да е без значение дали тя готви. За да сме сигурни кои действия са важни за него, най-добре е да го попитаме за поне 5 неща, които биха го радвали, като ги правим.

  1. Петият език на любовта е „Физическото докосване“

Физическото докосване е важно за всички хора, но за тези, чийто език е, то е от изключително значение. Ако ударите шамар на такъв човек, може да се окаже унищожителен за него. Или пък една нежна прегръдка да му говори за много любов. Сексуалната близост не е единственият начин за физическо докосване и е нещо различно от емоционалната нужда за близост. Желанието за секс не означава автоматично, че това е любовният ни език. Но нуждата от хващането за ръка на улицата, прегръдката и целувката, когато партньорът ни се прибира след работа, гушкането нежно на дивана пред телевизора и емоционалната празнота, ако докосването липсва, означава, че това е нашият любовен език. Физическото докосване, разбира се, не означава автоматично, че всяко докосване ще носи удоволствие на партньора ни. Не изхождаме от това, което на нас ни е приятно, а е важно да разберем кои докосвания му харесват на него.

Ако „Физическото докосване“ е любовният език на партньора ни, за него няма нищо по-важно в момент на криза да го прегърнем. Думите в този момент ще са без значение, но физическият допир ще изрази грижата, от която той има нужда. Той копнее другият да проявява инициативата за докосването, не само да има откликване на неговите докосвания. Често с риск да не бъде отхвърлен, той може да се отдалечи и да чака кога ние ще проявим желание за физическа близост.

Как да разпознаем собствения си първичен език на любовта:
1. Какво прави или не прави партньорът ни, което ни наранява най-много? Обратното на това, което ни наранява, вероятно е любовният ни език.
2. За какво най-често молим своя партньор? Това, което най-често искаме, е вероятно това, което ни кара да се чувстваме най-обичани.
3. Как редовно изразяваме любовта си към своя партньор? Нашият метод на изразяване на любов може би е индикатор, че същото нещо би ни накарало да се чувстваме обичани.

По същия начин, ако обърнем внимание на отговорите на горепосочените въпроси от нашия партньор, те ни дават отговор какъв е неговият първичен език на любовта.

Това, което е важно да разберем, е че няма виновници и грешници. Просто сме различни и обичаме различно, а от там показваме любовта си според собствените си разбирания за нея и имаме определени очаквания. Когато влизаме в отношения, е важно да си даваме сметка за тези различия и да ги уважаваме. Важно е да познаваме собствения си любовен език и да се постараем да разберем любовния език на партньора си.

Любовта е обмен. Не везни и теглилки, но все пак е даване и получаване. Ако обичаме, ще искаме да се погрижим за потребностите на любимия/та. Ще го направим не защото го изискват от нас, а защото ни пука и искаме другият да е щастлив.

Ако любимата ви обича шоколадов сладолед, колкото и ягодов да ѝ носите, няма да ѝ доставите същото удоволствие. Това е проста истина. Не е важно само да даваме, а да даваме правилните неща. Това, от което другият се нуждае. В любовта няма място за капризи, безсмислено упорство и игри. Има място само за уважение, грижа и разбиране .

Взаимни.

 

Share Button